Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Пресякоха двора към входа на блока. Беше тихо, само веднъж Грязнов спря: стори му се, че от блока към улицата притича човек, но леко и безшумно. Може и да бяха изплашили някого — особено страшен беше Чекалин във военната си полушубка и с насочената широкоцевна карабина.
Грязнов бутна вратата на апартамента, пропусна Валерий пред себе си и чак тогава влезе. Вратата на стаята беше отворена. Виждаха се част от дивана и на него краката на Олег в бели чорапи „Адидас“.
— Ти ли си, Дина? — с размекнат глас попита той.
— Аха! — изръмжа Грязнов. — Аз съм. И синчето ти нося!
Краката изчезнаха, затова пък на вратата се появи самият Олег, разрошен, присвил очи като котарак, който току-що е облизал сметаната.
— А къде е Дина? — попита той.
— Дина — Мината! — спомни си Слава как я наричаше Турецки. — Драснала е нанякъде. Не преживявай! Ако й е харесало, пак ще дойде.
Олег неуверено се усмихна:
— Каза, че й е харесало…
— Гледай да не хлътнеш от глупост! — посъветва го Грязнов.
— Защо от глупост? — леко се обиди Величко.
— Защото не ви съвпадат орбитите: тя с група богати туристи на Бахамските острови, а ти ще се мотаеш с оперативно-следствената група в някое блато край престоял труп.
Олег премълча, може би дълбоко в душата си беше съгласен с по-старшия си колега. Дискусията по деликатната тема беше прекратена от Чекалин. Той попита с присвити от ярката светлина очи:
— Моля да ме извините, но дали няма да ви се намери нещо за ядене?
— Разбира се.
Те спретнаха простичка вечеря и седнаха в кухнята.
— А къде е нашата кралица? — попита Слава.
— И аз се безпокоя — каза Олег. — Каза, че отива да ви търси.
— Така ли? — усъмни се Грязнов. — Нещо не си спомням. Виж, когато Валерка ми взе пистолета, чух да ме викат ангели небесни… Може би тя е чула нашата шумотевица и се е уплашила? Не разбирам. А каквото не разбирам, то не ми харесва.
Хапнаха набързо, след което Грязнов като старши разпредели графика за нощното дежурство. От полунощ до два часа и от четири до разсъмване поиска да дежури той. До полунощ вахтата пое Чекалин. А от два до четири се падна на Олег.
— Внимавай! Ако тя се върне, гони я от себе си, докато не дойда аз! — предупреди Грязнов подсмиващия се Олег.
Предупреждението се оказа излишно: Дина Ткачова така и не се появи до разсъмване.
А. Б. Турецки
1.
Натъкнахме се на Андриевски съвсем случайно, от чист късмет, ако мога да се изразя така.
През половината нощ блуждаехме из тунелите и другите подземни комуникации. Заради нас, неподготвения и слаботелесен баласт, „ангелите“ се придвижваха по-бавно от обичайното. Но според думите им тунелите на Грозни бяха просто играчка в сравнение с московските, така че те почти не се умориха. На нас с Костя обаче не ни беше леко.
Костюмът ми не беше гумен като на бойците и чувствах, че бельото ми е съвсем мокро.
Осинцев беше снизходителен към нас, но без насмешка, за което му бях благодарен. В края на краищата той благоволи да ни направи дори комплимент:
— Не мислех, че ще издържите без почивка до центъра.
Раменете ми сами се изправиха. Ама че смях! Вече гоня четиридесетте, а се радвам като хлапак на тази с нищо необвързваща похвала.
Недалеч от центъра на града уцелихме по радиовръзката другата група. Те се движеха по-интензивно и бяха успели да избродят не само зададеното магистрално направление от изток на запад, но и североизточния сектор на чеченската столица. Не бяха открили никакви следи от бойците, пристигнали в Грозни през ноември. На едно място под канализационна шахта се бяха натъкнали на камара трупове, някои от които в униформа, но сред тях нямало „ангели“.
По-скоро усетих, отколкото почувствах, как се напрегна Меркулов, когато чу за страшната находка. Тогава попитах:
— Ало! Чеченци ли бяха?
— Неизвестно — отвърна Рижия през пукането от смущенията. — Отдавна лежат, на око вече нищо не може да се определи…
Не казах нищо на Костя, а и нямаше нужда, както се оказа. Той беше чул целия разговор и когато се приближих до него, благодарно ми стисна ръката.
— Моите момчета се справят добре — каза Осинцев. — Хайде да минем по вашите адреси, Константин Дмитриевич.
Сверихме пак посоката си с картата и — напред.