Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
— Съжалявам, че си се настроил така, Долан, наистина съжалявам — каза Майора и го хвана за рамото — Ти си една от водещите фигури тук. Разчитах на теб да ми помогнеш.
— Лично теб за нищо не те упреквам, Майоре. Ти нищо не можеше да направиш. Като режисьор нямаш грешка. Когато построиха този грандиозен театър, трябваше да му намерят и щатен режисьор, някой с популярно из цялата страна име. А такава длъжност не беше като за нас. Не се сърдя на теб.
— Искам да знаеш, че изпитвам най-приятелски чувства към теб…
— И аз съм ти приятел, Майоре. Ти нямаш никаква вина за това как съм настроен. Вълнувам се заради театъра. Вълнувам се заради тази Търговска камара. Защо не ни оставиха на мира?
— Недей да ги виниш, всеки постъпва както смята, че е правилно. Съжалявам, че си се настроил така, Долап, наистина съжалявам — повтори Майора. — Можеш да направиш чудеса за нас, стига да искаш. Ти си добро момче, нищо, че се правиш на толкова нахакан.
— Не започвай отново със старите приказки, Майоре. Няма смисъл!
— Добре, Долан. — В гласа му явно прозвуча обида. — Надявах се, че ще се поуспокоиш, като ти обясня някои неща.
— Добрутро — обади се Дейвид, който се качваше по стълбите. — Извинявай, че закъснях.
— Здрасти — отвърна Долан след кратка пауза, през която се питаше каква ли част от разговора е дочул Дейвид.
— Ще се видим довечера, Долан — каза в този момент Майора и веднага се прибра в кабинета си.
— Какво му става? — попита Дейвид.
— Нищо. Нали го знаеш. Пак взе да ми чете конско.
— И аз би трябвало да направя същото. — Дейвид го изгледа лукаво. — Търсих те към три часа посред нощ, а Лари ми каза, че още не си се прибрал.
— Аха. Така беше.
— Заповядай вътре.
Дейвид отвори една врата, влезе в стаята и свали шапката си.
— Твоят кабинет ми хареса повече от този на Майора.
— Много по-малък е. — Дейвид метна шапката си на канапето, отиде до бюрото си и седна.
— Точно затова ми и харесва. Боже мой, само като си помисля за оня хамбар, канцеларийката ни беше малко по-голяма от сандъците в манифактурния магазин, пък вечер я използвахме и за гримьорна.
— Много съм слушал за някогашния хамбар. Сигурно е било весело.
— Весело беше. Хей, тия работи са нещо ново, нали? — попита Долан без никаква връзка и посочи към стената.
— Да, мои са.
— Твои ли? — Долан се приближи, за да ги разгледа. — Добри са. Не знаех, че рисуваш акварели.
— И аз не знаех, че разбираш от изкуство — усмихна се Дейвид.
— Налага се, за самозащита — засмя се и Долан. — Съжителствам с четирима художници, начинаещ млад писател и един германец — пилот от войната. По цяла нощ говорят за изкуство.
— Интересна групичка.
— Не знам колко е интересна, но има доста неща, които ни свързват. Виж какво, Дейвид, не искам да ти прозвучи невъзпитано, но…
— Но си искаш чека, а?
— Ами.
— Седни, Майк…
— Надявам се, че не си променил решението си — рече Долан, седна и се зачуди какво ли ще последва.
— Не съм се отметнал. Любопитно ми е да разбера дали си даваш сметка в какво се забъркваш.
— В какво се забърквам ли?
— Снощи, докато ти репетираше, Джони ми разказа всичко. Ще ми бъде крайно неприятно, ако допуснеш фал.
— Ще ти върна парите…
— Не за това става дума. Имам предвид списанието ти. Не бих искал да науча, че си имаш неприятности.
— Няма да си имам неприятности — отряза го Долан.
— Ще се опитваш да извадиш истината на бял свят, нали това е намерението ти?
— Няма да се опитвам, ще я изваждам.
— Ясно ли ти е какво може да се случи, ако настъпиш някои хора по мазола? Намираш се в едно отскоро замогнато провинциално градче с тесногръди, ограничени, фанатични жители, които ще се противопоставят на всеки опит да се променят нещата. Знам много добре какво представляват подобни градчета.