Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Ей така. Просто отдавна не си идвал насам толкова рано сутрин.

— Никой от старата компания не идва вече тук — рече Долан и остави списанието. — Знаеш защо.

— Ето каква била работата. Значи такива бръмбари са влезли в главата ти.

— Влезли са в главата и на всички останали. Прекалено гладко взеха да вървят нещата тук. Погледни тази приемна. Погледни този килим. Боже мой, та театърът е заприличал на палат. Няма нищо общо с оня хамбар, в който играехме преди.

— Това е най-добрият любителски театър в страната — заяви Майора с гордост.

— Нали точно за това говоря. Най-добрият — и в това е неговата беда. Защото не е любителски в истинския смисъл на думата. Стана професионален.

— Полупрофесионален.

— То е все едно. Знаеш ли, Майоре, нищо по-лошо не можеше да ни се случи от това, че излязохме първи на онези прегледи в Ню Йорк.

— Как така? Защо говориш такива неща? Не те ли е срам? Ти си един от организаторите на нашия любителски театър.

— Точно затова не ме е срам. Играехме в хамбар, нали? В един нищо и никакъв хамбар с пейки, вместо кресла, и без гримьорни. Поставяхме не само Достоевски и Ибсен, но и пиеси от момчета, които работят по фермите наоколо…

— Тези пиеси от местни автори бяха много слаби…

— И какво от това? Но пък какви постановки им правехме! Тогава поощрявахме авторите. Откъде знаеш, че нямаше да открием някой нов О’Нийл или Шоу? Не ни се налагаше да плащаме за поддръжка и можехме да включваме в състава обикновени хора без опит. Сред тях може би имаше нова Сара Бернар или Елеонора Дузе, или нов Хенри Ървинг.

— И сега има обикновени хора, нали?

— Има, но трупата е повече или по-малко постоянна. За да те включат в разпределението, трябва да имаш опит, а пиесите да разчитат на касов успех, защото изплащаме ипотека. И какво, по дяволите, правим, за да насърчим местните таланти? Нищо.

— Изненадан съм, че говориш така, Долан. Мислех, че поне ти ще бъдеш благодарен на Търговската камара за това, което направи.

— Благодарен ли! — Долан се изправи и закрачи из стаята. — Ни най-малко не съм им благодарен. Ненавиждам ги всичките, мръсници такива. Докато играехме в хамбара, колко пъти ходих да ги моля за средства. Не ни дадоха пукната пара. Мислеха ме за луд. Знаеш как събрах парите, за да отидем на първия преглед в Ню Йорк, нали?

— Знам, но…

— Точно така, знаеш. Обиколих целия град от Уестън Парк до реката да се моля за подкрепа: един ми даваше долар, друг — два или шепа монети. Но ние излязохме първи на тоя загубен преглед. Ходихме още два пъти и все излизахме първи. И какво стана тогава? Търговската камара реши да вложи парите си в нас. Хванаха ротарианците и останалите богаташки клубове и докато се обърнеш: ето ти театър за сто и петдесет хиляди долара, играй в него — в този величествен гръко-византийско-готическо-ацтекско-марокански храм на изкуството. Но сега това е истинска институция, която има своите разходи и те трябва да се посрещат, така през задната врата излиза всичко онова, за което се трудеше някогашната трупа, а през парадния вход нахлуват разните клубни активистки с евтините си политиканствания плюс всички сбъркани типове в града. Ето тези бръмбари са влезли в главата ми. Търговската камара!