Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Извинете — повтори той. — Не исках да…
— Не е нужно да се извинявате. Те направиха, каквото направиха. Научих се да живея с това.
Явно беше уморен, защото му бе нужно време, за да осъзнае думите й, също както при коментара за Али. Вдигна глава и се намръщи замислено.
— Те?
— Онези, които извършиха престъплението.
Халифа се намръщи още повече.
— Не разбирам. Помислих си…
— Какво?
— Че Самюел Пинскър е човекът, който…
Не искаше да я унижава с думата „изнасилил“.
— … който е отговорен.
Тя свали ръка. Очите й сякаш горяха на мъждукащата светлина.
— Бяха трима.
Гърлото на Халифа се стегна.
— Трима престъпници, които така и не си получиха заслуженото. Три чудовища, които умряха мирно в леглата си, докато тяхната жертва…
Тя сведе глава, лицето й изчезна в сенките и беше невъзможно да се види изражението й. Халифа проклинаше собствения си егоизъм, който бе разбунил отново всичко това и бе накарал старата жена да преживее отново събитие, което се оказваше по-травматично, отколкото си беше представял — ако подобно нещо изобщо бе възможно. Минаха няколко секунди, после той стана.
— Не биваше да идвам. Било е преди много време, не ми влизаше в работата. Моля ви, простете ми. Тръгвам си.
Обърна се към вратата.
— Ще останеш — спря го тя с неочаквано твърд глас.
Вдигна глава и обърна лице към него.
— Осемдесет години нося тази тайна. Време е да бъде казана истината. Бог да ми е на помощ, щях да го направя по-рано, ако имаше кой да ме чуе. Но да си жена в Египет, особено фелаха, означава да не говориш за подобни неща, ако знаеш какво е добро за теб. А дори и да бях казала, нямаше да има значение. Братята ми бяха хитри.
Гърлото на Халифа се стегна още повече. Стомахът му също.
— Аллах-у-акбар, да не би да казвате, че собствените ви братя са участвали в изнасилването?
Този път изрече думата. Беше твърде шокиран, за да се безпокои за благоприличието. За негова изненада старицата се усмихна, макар Халифа никога да не бе виждал толкова безрадостна усмивка.
— Не е имало никакво изнасилване — прошепна тя. Думите й бяха тихи като съскането на газената лампа. — Никой не ме е докосвал с пръст. Най-малкото Самюел Пинскър.
Произнесе го като „Сам-у-ел Пин-ис-ка“, в гласа й нямаше и следа от горчивина. Тъкмо обратното. В тона й се долавяше нежност, граничеща с благоговение. Халифа пристъпи напред.
— Но е имало свидетел. Момче. Видяло е…
— Какво? Какво е видяло?
— Как Пинскър ви напада. — Халифа почти чуваше как началник Садек описва нападението. — Вие сте викали, съпротивлявали сте се…
Тя въздъхна и бавно поклати глава.
— Да видиш невинаги означава да разбереш, инспекторе. Особено когато виждаш през очите на дете. Когато види сълзи, детето не си мисли, че те може да са от радост. Когато вижда мъж, сграбчил жена, ще го помисли за нападение. Онова, което е видяло момчето, не е това, което е помислило, че вижда.
В гласа й нямаше озлобление, нито обвинение. А само тъга. Безкрайна тъга. Халифа замръзна на място. После пресече стаята и приклекна пред нея. Тя бе толкова дребна и съсухрена, а кушетката бе толкова ниска, че дори клекнал стърчеше цяла глава над нея.
— Какво се случи през онази нощ?
Въпросът му предизвика нова усмивка. Този път искрена.
— Какво се случи ли? Нещо прекрасно. Мъжът, когото обичах, поиска ръката ми. И аз казах „да“. Това бе най-щастливата нощ в живота ми. Поне за малко.
Тя въздъхна и наклони глава, погледът й — защото беше поглед — се плъзна над рамото на Халифа към сенките в ъгъла на стаята. Халифа мислеше трескаво, опитваше се да проумее всичко това, да види новата картина. Всичко, което бе чувал за Пинскър, всичко, което бе предполагал през последните пет дни, сега сякаш се разпадаше, подобно на снимка, превръщаща се в прах между пръстите му. Коленичи и взе ръцете й в своите.
— Кажете ми — рече той. — Моля ви. Искам да разбера.
Отвън магарето отново зарева — мъчителен гъгнив звук, който сякаш бе част от някаква друга реалност. В стаята обаче тишината бе така наситена, че почти можеше да се вкуси. Минаха секунди, може би минути — откакто бе влязъл тук, времето сякаш беше изгубило значение. Накрая тя бавно измъкна ръцете си от неговите и ги вдигна към лицето му. Пръстите й пробягаха по него — уста, нос, скули, клепачи, чело, — проследяваха чертите му, сякаш четеше книга за слепи.