Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Но какво?
Пощата дойде в единайсет — едно-единствено писмо. Сърцето му направи салто в гърдите, щом го вдигна и го погледна.
Беше за майка му. В горния десен ъгъл имаше печат „Училищна администрация Южен Енгбю“. Накъса го, без да го отваря, хвърли парчетата в тоалетната. Съжали. Но беше късно. Не му пукаше какво пише, но си навличаше повече проблеми, като се месеше по този начин, вместо просто да не прави нищо.
Не че имаше някакво значение.
Съблече се, сложи си хавлията. Застана пред огледалото в хола, огледа се. Представи си, че е друг. Наведе се напред да целуне огледалото. В момента, в който устните му докоснаха студеното стъкло, телефонът звънна. Той вдигна, без да мисли.
— Да.
— Оскар?
— Да.
— Здравей, Фернандо е.
— Моля?
— Ъъ, Авила. Господин Авила.
— А, да. Добър ден.
— Само исках да проверя… идваш на тренировка довечера?
— Аз… малко съм болен.
Мълчание. Оскар чуваше дишането на учителя. Едно. Две. После:
— Оскар. Ако си направил. Или не. Не интересува мен. Ако искаш да говорим, говорим. Ако не искаш, не говорим. Но искам да идваш на тренировка.
— А… защо?
— Защото, Оскар, не можеш да седиш като caracol, как се казва… охлюва. В черупка. Ако не си болен, ще се разболееш. Болен ли си?
— … Да.
— Значи трябват ти физически упражнения. Довечера идваш.
— Ами другите?
— Другите? Какво другите? Ако започнат глупости, казвам фу! — и спират. Но те няма глупости. Защото тренировка.
Оскар не отговори.
— Окей? Идваш?
— Да…
— Добре. До скоро.
Оскар затвори телефона и пак се възцари тишина. Не му се ходеше на тренировка. Но не беше лошо да се види с учителя. Дали да не отиде малко по-рано, може да го уцели там. После да се прибере, преди да започнат.
Учителят нямаше да го освободи, но…
Направи още няколко обиколки из апартамента. Подготви си нещата за тренировката, по-скоро колкото да се намира на работа. Добре, че не беше подпалил и чина на Мике, той може да дойде довечера. Макар че сигурно и неговите неща са съсипани, нали чинът му беше до чина на Йони. Какво ли всъщност е изгоряло?
Кого да попита…
В три часа телефонът пак звънна. Оскар се поколеба дали да вдигне слушалката, но след онази надежда, която изпита при вида на самотния плик, не можеше да не вдигне.
— Ало.
— Привет, Юхан се обажда.
— Здрасти.
— Как е?
— Бива.
— Да се видим ли довечера?
— А… кога?
— Ами… към седем.
— Не, ще ходя на тренировка.
— Хм. Добре. Жалко. Чао.
— Юхан?
— Да?
— Чух, че е имало пожар. В класната стая. Много ли е изгоряло?
— Не. Само няколко чина.
— Нищо повече?
— Ми неее… разни… хартии, такива неща.
— Аха.
— На твоя чин нищо му няма.
— А, добре.
— Ами чао.
— Чао.
Оскар затвори телефона със странно усещане в стомаха. Според него всички знаеха, че е бил той. А по гласа на Юхан не изглеждаше така. Пък и майка му беше казала, че щетите са големи. Е, разбира се, може да е преувеличила.
Оскар избра да повярва на Юхан. Нали е видял с очите си все пак.
— Уф, ама…
Юхан затвори телефона, огледа се безпомощно. Джими поклати глава, издуха дима през прозореца на Йони.
— Това беше най-тъпото нещо, което съм чувал.
Юхан отвърна с жален глас:
— Не е толкова лесно.
Джими се обърна към Йони, който седеше на леглото си и премяташе в пръстите си пискюл от покривалото.
— Какво викаш? Половината ви класна стая е опожарена?
Йони кимна:
— Всички в класа го мразят.
— А ти — Джими пак се обърна към Юхан — какво му каза? „Разни хартии“. И мислиш, че ще се върже?
Юхан засрамен наведе глава.
— Не знаех какво да отговоря. Помислих, че ще заподозре нещо, ако кажа…
— Добре. Стореното — сторено. Сега остава само да се надяваме да дойде.
Юхан погледна Йони и Джими. Очите и на двамата бяха безизразни, зареяни в представи за довечера.
— Какво сте намислили?