Защитения

Джизел тресна чукалото си на тезгяха.

– Нищо подобно – каза тя, тъй като през годините беше разбрала всичко за Илона. – Просто не искам да умреш като стара мома, само за да ù направиш напук. Не е престъпление да харесваш мъжете.

– Но аз харесвам мъжете – възропта Лийша.

– Това не съм го видяла – отвърна Джизел.

– Значи трябваше да скокна и да измия Скот с кърпата? – попита Лийша.

– Разбира се, че не – каза Джизел. – Поне не пред всички – допълни тя и ù намигна.

– Ето сега вече звучиш като Бруна – изръмжа Лийша. – Две-три нескопосани приказки няма да ми спечелят сърцето.

Молби като тези на Скот не бяха новост за Лийша. Тя имаше тялото на майка си и това означаваше внимание от страна на мъжете, независимо дали го искаше или не.

– Тогава какво ти е нужно? – попита Джизел. – Какъв мъж би могъл да мине през защитите на сърцето ти?

– Мъж, на когото да мога да се доверя – отвърна тя. – Като го целуна по бузата, да не тича веднага при приятелите си да се хвали, че ме е забол зад плевнята.

Джизел изсумтя.

– По-лесно ще намериш добродушен ядрон – каза тя.

Лийша сви рамене.

– Мисля, че те е страх – обвини я Джизел. – Толкова дълго си чакала за да ти отнемат цветето, че от нещо съвсем естествено, което всяко момиче прави, си изградила някаква непреодолима стена.

– Пълен абсурд – каза Лийша.

– Така ли? – попита Джизел. – Виждала съм те как се чудиш и пелтечиш, почервеняла като домат, когато идват жени да ти искат съвети за проблемите си в спалнята. Как би могла да съветваш другите за телата им, ако не познаваш своето собствено?

– Мисля, че много добре знам кое къде влиза – саркастично каза Лийша.

– Знаеш какво имам предвид – отвърна Джизел.

– Какво предлагаш да направя по въпроса? – каза натъртено Лийша. – Да си избера просто някой случаен мъж, та да отметна тази грижа?

– Ако това е условието – отвърна Джизел.

Лийша я погледна яростно, но Джизел срещна погледа ù, без да трепне дори.

– Толкова дълго си пазила цветето си, че вече никой мъж не е достатъчно достоен в очите ти, за да го отнеме – каза тя. – Какво му е хубавото на едно цвете, което е скрито така, че никой да не го види? Кой ще си спомня красотата му, когато увехне?

Лийша изхлипа задавено, но Джизел беше там на секундата, за да я поеме в обятията си, докато тя ридае.

– Нищо, нищо, миличка – зауспокоява я тя, докато галеше косата ù, – не е чак такава трагедия.

***

След вечеря, когато защитите бяха вече проверени, а чирачките изпратени в стаята си да учат, Лийша и Джизел най-накрая намериха време да си сварят билков чай и да отворят чантата на сутрешния вестоносец. На масата стоеше фенер, зареден и спретнат за дълга употреба.

– Пациенти по цял ден и писма по цяла нощ – въздъхна Джизел. – Да благодарим на светлината, че билкарките не се нуждаят от сън, а? – Обърна чантата с дъното нагоре и по цялата маса се разсипаха пергаменти.

Бързо отделиха личните кореспонденции на пациентите, а Джизел посегна наслуки към един вързоп и погледна към обръщението.