Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Познах го, когато Еран легна в краката му, сякаш той бе негов господар. Видях кой бе моят преследвач — мъжът, който нямаше нищо друго, освен своята брадва. Каза, че ще ме придружи и ако паднел от някоя скала, докато се катерим, значи така е било писано, защото копнеел за смъртта. Ако малах ха-мавет дойдел за него, щяло да се случи това, което очаквал от дълго време.
Не исках да го излагам на риск заради сестра ми, но в битка не можеш да кажеш на някого кога е настъпило времето му да влезе в отвъдния свят, нито е възможно да задържиш човек в този, ако той е решил да го напусне. Не спорих с Мъжа от долината — може би някоя жена би се опитала да го направи, а той се бе заклел никога да не бъде с друга жена, освен съпругата си. Аз бях негов другар и като такъв уважавах желанията му. Не можех да се притисна до него, защото само жена би направила така. Носех туниката на Адир и неговия лък, следователно трябваше да отстъпя встрани.
Завързахме кучето за един храст и продължихме. Сред тишината наоколо отекваше само ехото от нашето учестено дишане. Новата луна светеше с бледа, лека светлина, но скоро по небето щяха да плъзнат облаци и ние щяхме да се плъзнем в мрака. Не беше нужно да виждам Мъжа от долината, за да знам, че е до мен, защото бяхме свързани от нещо по-силно от зрението и също като конете на царя не се подхлъзвахме по стръмните скали. Почти си представях как хващам сестра си, завързвам я с въжета и я отнасям на гърба си обратно в крепостта. Но ако го направех, тя щеше да вика, както бе викала баща си, когато напускахме Желязната планина. Крясъците й щяха да доведат римляните, а аз не желаех да бъда причина за смъртта на сестра си.
Знаех, че трябва да я оставя сама да си я причини.
Веднъж, както се взирах в мрака, кракът ми се подхлъзна и спътникът ми ме сграбчи и ме държа до себе си, докато се овладях. Камъни се свлякоха в долината, но в мрака можехме да бъдем просто два диви ибекса, катерещи се по чукарите. Продължихме и най-накрая различихме три пещери пред нас — една за козите, една, използвана за хранилище, и е още една, по-голяма, в която се криеха самите есеи.
Не се опасявахме, че може да ни нападнат, защото нямаха оръжия, а и не желаеха да защитават нещо друго, освен Божията милост. Първо ни стресна мирисът от пещерата и бях смаяна, че е по-ужасен от миризмата във всеки обор. Когато се вгледах, ми бе трудно да понеса начина, по който живееха. Кожите им бяха станали черни от огъня, който палеха вътре, и белите им дрехи бяха замърсени от пепелта. Двама мъже излязоха да ни посрещнат, намръщени, очевидно недоволни от появата ни. Бяха мръсни, кльощави, с обезумелия поглед на гладуващи хора. Познах Малахи, въпреки че той не ме разпозна и в туниката ми ме сметна за момче.
— Донесохме ви малко храна — каза Мъжът от долината. Свалихме торбите си и извадихме плодовете, гълъбите, питките, зърното, меховете с вода.
— И искате да ги вземем от ръцете на убийци? — каза по-старият есей, докато оглеждаше провизиите, заради които бяхме рискували толкова много.
— Не, от ръцете на вашите братя — отвърна Мъжът от долината. Бе любезен, но в тона му прозвуча укор.
Пристъпих навътре, докато мъжете продължаваха да говорят. Сред тъмнината различих фигурата на Абба; любимият учител на есеите лежеше на каменна площадка, толкова изнемощял, сякаш вече бе преминал в отвъдното, макар все още да дишаше шумно. Видях скупчените една до друга жени, които се взираха недоверчиво в нас, но не успях да видя сестра си, нито тя ме забеляза. Свалих шала си и оставих косата да се разпусне по раменете ми, за да може тя да ме познае — сестрата, на която принадлежеше. Пръв обаче ме забеляза Малахи и бързо дойде при мен, като че ли бях черна усойница, от онези, които се увиват около плячката си в безмилостна хватка.
— Върви си — каза ми той, въпреки че бях рискувала живота си и този на спътника си, за да им донеса храна и вода. — Тя не може да те види и не може да мисли за предишния си живот.
Тогава я видях, увита в дрипи, моята красива сестра, заобиколена от другите жени, покорни овце в кошара. И внезапно разбрах от какво се боеше Малахи. Той знаеше какво бях смятала да направя, още преди да ми бе хрумнало. Защото се провикнах към Нахара, с толкова жален и огорчен глас, че почти не осъзнах, че е моят.