Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Благодарна съм, братко мой, че не можеш да видиш света отвъд тези порти, както съм благодарна и че мога да затварям очите си сред трънливите храсталаци, че мога да стена и да се мятам така, както никога не правя в битка. Защото в битка, братко, ти си мълчалив. Никога не крещиш, нито плачеш, както се случва у дома нощем, и само кучето ти може да чуе как пристъпваш до воина до теб. Ти си млад, най-слабият сред тях, но си отличен стрелец, може би най-добрият, прочут с червените пера на стрелите си, всяка от които е по-устремена от предишната; оръжията ти стават птици, преследващи враговете ни и даряващи ги със смърт. Никоя дива коза не може да избяга от теб, никой заек не е достатъчно бърз.
Често стоиш най-отзад по време на битка, защото зрението ти е толкова остро, че можеш да виждаш надалече и да поразяваш нападателите, преди да са се втурнали към воините ни. Благодарение на уменията ти мнозина от нашите другари, които можеха да бъдат мъртви, все още са живи. Амрам веднъж бе ударен от камък, хвърлен с прашка, и ти, братко, прониза нападателя му от хълмчето, на което бе застанал — бронята ти искреше на слънцето, пареше те отвътре и оставяше червени следи по младата ти, нежна кожа.
След тази случка Амрам дойде да ти благодари. Нарече те „малки братко“ и ти предложи верността си. Ти сведе очи, сякаш бе поразен от честта, която ти оказваше, но всъщност не искаше той да види цвета на очите ти или да се досети какво имаше под металните сребристи плочки на бронята. Прие подаръка му — амулет, сребърен диск със Соломон, който се бие с демон на пода в Храма, за да не го обидиш.
— Дължа ти закрила — каза той в деня, в който ти, по-младият, по-слабичкият го бе спасил от реещия се наблизо Ангел на смъртта. — Моят живот ти принадлежи.
Носиш амулета му по време на битка, за да не нараниш чувствата му, но го криеш под шала си. Сърце не ти даде да му кажеш, че неговият живот не е това, което желаеш. Ти искаш своя собствен живот, нощите в трънливите храсти, дните с воините.
Братко мой, кучето ти винаги е до теб, тихо и спокойно също като стопанина си, пазещо така умело мълчание, сякаш се е учило от някой леопард. Когато започне битка, ревът му обаче раздира тишината и животното тича редом с воините, защото не се страхува нито от кръвта, нито от метала, нито от смъртта. Еран е твой спътник и спи с теб, независимо дали си сам, или с мъжа, който те познава най-добре и разбира защо винаги се отделяш встрани от другите под звездите. Макар да си съвестен воин и винаги си насреща, когато се нуждаят от теб, за да носиш двуострите мечове на другарите си, копията и прашките им, не се смесваш често с тях.
Когато съблечеш туниката си, ти изчезваш под луната. Разтваряш се във въздуха и оставаш там, между световете.
И тогава аз заемам твоето място.
23
Измъкнах се през Южната водна порта заедно с кучето си, за да отида при сестра си. Бях се увила в шалове, защото хладната нощ скоро щеше да се спусне. Някога бях довела сестра си в този свят и сега щях да го направя отново. Нито един пазач не ме спря, защото аз бях Адир, смелият, носещ името на един от царете на хората от неговия народ; стражите на портата просто ми кимнаха леко. Лъкът ми бе преметнат на гърба ми. Тъмнината се плъзгаше по хоризонта насам. Угасващата светлина хвърляше червени отблясъци по скалите в далечината. Чучулиги и искрящо сини пойни птички се рееха в небето и се спускаха само за да хванат многобройните мушици, които жужаха наоколо. Движех се много внимателно, защото дори и едно паднало камъче щеше да привлече вниманието на римляните.
Трябваше да се изкача по смъртоносната пътека до пещерата на есеите. Бях толкова съсредоточена върху римския лагер, че не ми хрумна и за миг, че може да ме преследват. Не бях подготвена, когато някой ме сграбчи и дръпна от пътеката. Искаше ми се ножът на баща ми да бе в мен. В подобна битка лъкът ми бе безполезен. Опитах се да се обърна и да се боря, но мъжът, който ме държеше, бе безстрашен, каквито казваха, че са ангелите и демоните. Борих се с него, но той ме победи лесно. Може би изобщо не бе мъж, а един от седемте вълци от съня ми. Ако беше така, то сънят ми бе пророчество за моето поражение и гибел. Разплаках се заради слабостта си. Аз, която винаги бях толкова сурова, се предадох, очаквайки всеки миг да бъда погълната или от светлина, или от адски пламъци.