Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Заедно влязохме в гълъбарниците. Бледата луна ни наблюдаваше безразлично отгоре, сякаш бяхме просто сенки, плъзгащи се през площада. Пристъпихме вътре и се покатерихме върху сламата. Гледах как Йаел вика гълъбите при себе си. Тя вдигна ръце и те дойдоха като омагьосани. Щом някоя кацнеше на ръката й, Йаел оставаше неподвижна известно време, после прекършваше врата й. Плачеше и хлипаше, такава бе жертвата, която правеше заради мен, но не се отказваше. После полагаше телата в скута си, приглаждаше перата им и едва след това ми ги даваше.
Дойде с мен до стаята ми, за да ми помогне с провизиите, които смятах да занеса на сестра си. Както аз бях помогнала, когато тя бе в нужда, сега тя бе застанала до мен. Никога не си бях представяла, че тази, която някога ми бе съперница, ще стане моя сестра. Може би щеше да ми бъде сестра по брачна линия, защото с Амрам винаги говорехме, че ще я включим в церемонията, но вече бе късно за това. В деня, след като бях казала на малката пратеничка, че съм болна, Амрам дойде до нашата стая и потропа на вратата. Майка ми се изненада, че щом видях кой е посетителят ни, се скрих в градината. Чух го да пита за треската ми и как тя отговаря, че не аз, а брат ми е болен. Може би Амрам се бе оплакал на сестра си, защото щом наближихме казармите, тя се обърна към мен:
— Брат ми каза, че вече рядко те вижда. Все още носи синята коприна, символа на вашата връзка.
— Носи я в твоя чест, не в моя — отвърнах аз със сведени очи.
— Войната променя всеки мъж.
От тона й разбрах, че тя знае как се е променил брат й и коя част от душата си бе загубил.
Облякох туниката на Адир и метнах тежката торба на гърба си. Брат ми все още лежеше на сламеника си, защото му бе трудно да ходи. Когато ме видя облечена като него, ме погледна с изненада. Каза, че самият той би се заклел, че аз съм Адир, ако не знаеше истината. Така и не бе разбрал как бе успял да стане воин, докато все още лежеше в тъмния ъгъл на стаята ни.
— Всички ме мислят за теб — признах му аз.
Той прие, че съм заела мястото му и че използвам името му. Каза ми, че се гордее с мен. Сега разбираше защо воините оставяха дарове от масло и смирна пред вратата ни и защо хората идваха да го поздравяват за смелостта му.
Надигна се на лакът и ме изгледа втренчено. Кучето стоеше до мен, на гърба му бе привързана торба, защото и то бе мое, въпреки че трябваше да бъде негово.
— Добре ли се справям като воин? — поиска да узнае Адир.
Кимнах, смутена, че бях взела толкова много от него. Но той изглеждаше облекчен.
— Много врагове ли убивам?
— Само когато е необходимо.
Всеки път, когато воините ни излизат за нощните си нападение, ти, братко мой, си сред тях. Нападаме нощем, разделени на четири групи, за да връхлетим върху враговете си от четирите посоки на света. Показваме на римляните, че няма да ни унищожат и няма да изчезнем въпреки присъствието им в нашата долина. Излизаме, за да вземем това, което ни е нужно, за да оцелеем, и защото нашият народ нямаше да се откаже от правото си да бъде свободен.
През нощите, в които ти, мой скъпи братко, почиваш върху сламеника си, аз се крия в трънливите храсти и прегръщам мъжа, който не се бои от метал, който жадува за него така, както аз бях жадувала цял живот. Въпреки че всеки от нас е наполовина човек, въпреки че се бяхме изгубили, заедно се намирахме отново и ставахме едно цяло. Затова бях толкова нетърпелива, когато стояхме по-дълго в крепостта. Той е единственият, който ме познава. Каза ми, че ако бях само жена, не би могъл да бъде с мен, защото е дал обет да не докосва друга жена, освен съпругата си. Но аз бях нещо друго, воин, също като него. Не бе нужно да говорим, както воините, които се бият рамо до рамо, нямат нужда от думи. Опознахме се в мълчание. Така можехме да отгатнем желанията си, дали търсехме нежност или сила, дали искахме да слеем телата си за цяла нощ или за кратък, откраднат миг време.
В деня, в който се разкайвахме за греховете си, оставих този мъж да се отдаде на болката от миналото му. В навечерието на Йом Кипур той изчезна в пустошта. Не го помолих да го придружа и да споделя тъгата му, защото това не бе възможно. Чаках сама в синята нощ, както всеки другар би направил. Когато се върна обратно при мен, по гърдите му имаше кървави следи от острите тръни. Предложих му вода и споделих с него храната си, но не зададох нито един въпрос и не поисках нищо. Имахме достатъчно противници, не беше необходимо да се изправяме един срещу друг.