Юлиан [bg]

Винаги трябва да използуваме собствените им оръжия срещу тях, както те използуват нашите срещу нас.

Премахнах кръста от всички военни и граждански емблеми, както и от монетите, които се секат сега, като вместо него поставих образите на боговете. Подобно на Сократ се обръщах към всички с „приятелю“. Най-сетне поех пряко командуването на войската. Разбира се, императорът е винаги върховен военачалник, но ако не е опитен пълководец, той не може да бъде повече от свещен символ или знаме, докато действителното военно ръководство се предоставя на стратезите. Овладях здраво войската, като се опирах на военачалниците, които доведох от Галия — особено Невита, Дагалайф и Йовин. От старата войска на Изток задържах Виктор, Аринтей и братовчед ми Прокопий.

Странно беше, че Сапор не ме поздрави, когато станах император. Това беше сериозно нарушение на протокола, тъй като владетелите на Рим и Персия винаги взаимно се поздравяват при възкачването им на престола. Но от Ктесифон не се получиха никакви приветствия. Дочух някои сведения за Сапор едва в началото на май, когато в Константинопол пристигнаха едни чудновати пратеници от Цейлон — остров близо до брега на Индия. Те бяха слаби и дребни хора с матова кожа. Донесоха богати дарове. Искаха да търгуват с нас и ние се отзовахме с готовност на техните предложения. Посланикът ми съобщи, че Сапор е следял отблизо походите ми в Галия и се страхувал от мен. Колко странно е, че един източен цар на края на света знае за победите ми, спечелени на три хиляди мили разстояние! Но пък и аз зная доста неща за него. Сапор и аз имаме повече общо помежду си, отколкото всеки от нас има с близките си, защото и двамата носим същата отговорност и разполагаме със същата огромна власт. Ако го пленя, ще има да разговаряме за толкова много неща.

Спомняйки си старата поговорка: „При студено време персиецът ръка не вади изпод наметалото“, аз възнамерявах да тръгна на поход през зимата. За съжаление така стана, че закъснях с няколко месеца. Но междувременно Невита обучаваше войските и поддържаше бойния им дух. Дори на келтите. Изтокът не беше толкова неприятен, колкото си мислеха по-рано.

По това време се запознах с персийския принц Ормизда. Той е брат на Сапор по баща и по право персийският трон се падал нему, но Сапор го изпратил в изгнание, когато бил момче. След като престоял кратко време в Армения, Ормизда преминал към нас. От четиридесет години (днес той е шестдесетгодишен) мечтаел само за едно: Рим да завладее Персия и да му върне престола. Константин, Констанций и аз самият сме го използували като военачалник и източник на сведения. Но от трима ни аз съм първият, който се опитва да осъществи мечтата му. Междувременно за мен той е неоценим съветник. Той има множество тайни поддръжници в персийския двор. Много е способен като пълководец; воювал е с Константин в Европа и естествено винаги придружаваше Констанций, когато този храбър воин събереше източната си войска за поход към Ефрат. Щом императорът достигнел до реката, разполагал се там на лагер и чакал да се появи Сапор с войската си. Щом тя се зададяла, Констанций с царствено достойнство се оттеглял на зимни квартири в Антиохия или Тарс. Тези военни паради се превърнали в тягостна шега. Ормизда бил отчаян, докато най-сетне аз станах император. Сега е доволен. В момента, когато пиша тези редове, той почти се чувствува „велик цар“ на Персия.