Белязана [bg]

Миранда потръпна, спомняйки си какво бе направила, сетен бавно поклати глава.

— Какво има? Мога да помогна, уверявам те! — каза Дийкън, като едва не падна, докато се привеждаше напред, за да докосне рамото й.

— Нищо… Издържах теста на Лейн — каза тя.

— Изглежда умът ми е по-размътен, отколкото смятах. Това не е ли причина за радост?

— Опитах се да го убия.

— Успя ли? — запита младежът.

— Не, но исках да успея. Наистина. Не можех да се владея. Просто… Мразех го толкова много. Избих му зъб. Може да съм му счупила челюстта. Той ми даде зъба. Иска да помня. Иска да помня, че съм искала да убивам.

— С какво те накара да се почувстваш така?

— Няма да го направи, Дийкън. Той е един от тях! Може да спре войната, но няма да го стори! Предпочита да извлича печалби от убийствата, вместо да сложи край на всичко.

— Миранда, не. Не трябва да се тревожиш за това! Слушай, думите му не са от значение. Това е въпрос на орис. Нужното да бъде направено ще бъде направено.

— Достатъчно добре го познавам, за да зная, че когато даде дума, не я нарушава, а той бе обещал да отговаря искрено на въпросите ми. Ако казва, че не възнамерява, значи наистина е така.

— Не разбираш. Това няма значение. Миранда, бъдещето не е толкова крехко, че да бъде строшено от едно решение. Бъдещето е изградено от решения. Духовете не ни казват какво да направим, а какво ще бъде направено. Нещо ще го накара да си промени решението и той ще се издигне до полагащото му се място. Дотогава го остави на мира.

— Просто не зная — каза тя.

— Е, аз зная. Това му е удивителното на бъдещето. Нужно е само да го изчакаш. То само ще дойде.

Дийкън прави компания на Миранда до залез. Сетне бавно изкуцука у дома, а девойката за пръв път от цяла вечност легна без Мин. Изминалото време не представляваше достатъчна защита срещу кошмарите. Утрото сякаш никога нямаше да настъпи. Когато отвори очи малко преди изгрев, девойката вече бе взела решение. Щеше да убеди Лейн да изпълни ориста си, дори и ако й отнемеше години. Но не днес. Не можеше да се изправи срещу него след това, което бе сторила снощи, това, което той я бе накарал да направи. Засега се нуждаеше от нещо, което да разсее ума й.

Напусна колибата. Вече бе отпочинала напълно и се бе излекувала от раните. Гърмежът на водопада действително бе спрял. Бе странно. Звукът бе толкова неизменен, че бе определяла постоянното му присъствие като тишина. Отсъствието му изглеждаше неестествено. Сякаш нещо липсваше. Усещането се вклини дълбоко в душата й. Трябва да бе шуменето. Какво друго можеше да бъде?