Торбарите [bg]

Бучене изпълни ушите ми и аз се изкачвах по дългата черна стълба, за да изляза от мрака, обгърнал главата ми. Колкото повече се катерех, толкова по-силен ставаше шумът. Отворих очи.

От прозореца се носеше грохотът на надземната железница от Трето авеню. Виждах хората, натъпкани вътре и по тесните, открити платформи. После влакът отмина и странна тишина се възцари в стаята. Очите ми зашариха.

Беше малка, мрачна стая, с бели тапети, започнали да стават кафяви. До прозореца имаше масичка, на стената над нея — разпятие. Лежах в старомодно легло с месингови табли. Бавно свалих крака на пода и седнах. Главата ми щеше да се пръсне.

— А, вече си буден?

Започнах внимателно да извивам глава, но жената мина пред мен. Имаше нещо смътно познато в лицето й, но не можех да се сетя къде съм я виждал. Вдигнах ръка и си потърках бузата. Брадата ми бе станала като шкурка.

— Откога съм тук? — попитах аз. Тя се изсмя.

— Почти цяла седмица — отговори тя. — Почнах да си мисля, че жаждата ти е ненаситна.

— Пиех ли?

— И още как!

Проследих погледа й към пода. Имаше три кашона с празни бутилки от уиски. Разтърках си тила. Нищо чудно, че се чувствах така.

— Не помниш ли?

Поклатих глава.

— Застана пред мен до магазина на Шесто авеню и ме улови за ръката, като ми каза, че си готов за урока. Вече беше подквасен. После влязохме в бара „Бялата роза“ да пийнем по нещо и там се сби с бармана. За по-сигурно те доведох у дома.

Разтърках очи. Започнах да си припомням. Бях дошъл от летището и вървях по Шесто авеню към кантората на Норман, когато почувствах, че трябва да пийна нещо. След това всичко се замъгли. Смътно си спомних, че пред един магазин за радиоапарати се оглеждах за уличницата, която ми предлагаше да ме научи на нещо ново, което не са ми преподавали в училище.

— Ти ли беше тази?