Торбарите [bg]

Дръпнах още веднъж и хвърлих цигарата в плювалника до вратата. Спрях изведнъж, уплашен да вляза. Сестрата присегна покрай мен и отвори вратата.

— Сега можете да влезете, мистър Корд.

Вратата се разтвори, разкривайки малко антре. Друга сестра седеше в един стол и четеше някакво списание. Вдигна очи към мен.

— Влезте, мистър Корд — покани ме тя с престорено весел глас. — Очакваме ви.

Бавно прекрачих прага. Чух затварянето на вратата зад мен и заглъхващите стъпки на конвоя ми. Срещу входната врата имаше друга, сестрата тръгна към нея.

— Мис Марлоу е тук — каза тя.

Застанах на прага. В първия момент не я видях. Айлин Гейлърд, един лекар и друга сестра бяха наобиколили леглото с гръб към мен. После, сякаш задействани от някакъв сигнал, те изведнъж се обърнаха. Пристъпих към леглото. Сестрата се отстрани, а Айлин и лекарят се разделиха, за да ми направят място. Тогава я видях.

Прозрачна палатка от полиетилен обгръщаше главата и раменете й, а тя беше като заспала. Всичко, освен лицето й, бе скрито от плътни бели превръзки; не се виждаха и блестящите й златисторуси коси. Очите бяха затворени и видях бледосиния оттенък на клепачите. Кожата, опъната на високите скули, оставяше хлътнатини на бузите, което създаваше впечатление, че отдолу няма плът. Широката й уста, винаги тъй топла и жизнена, сега беше бледа и леко открехната над равните бели зъби.

Застанах там смълчан. Не можех да разбера дали диша. Погледнах лекаря. Той поклати глава.

— Жива е, мистър Корд — прошепна той, — но краят наближава.

— Може ли да говоря с нея?

— Можете да опитате, мистър Корд. Но не се разочаровайте, ако ни ви отговори. През последните десет часа е все така. А даже и да отговори, мистър Корд, възможно е да не ви познае.

Обърнах се пак към нея.

— Рина — казах тихо, — аз съм, Джонас.

Лежеше притихнала, без да мръдне. Пъхнах ръка под полиетиленовата палатка и намерих нейната. Притиснах я. Усетих я студена и мека. Изведнъж всичко в мен изригна. Ръката й беше студена. Тя бе вече мъртва. Бе мъртва.

Паднах на колене до леглото. Пернах полиетилена встрани и се наведох над нея.

— Рина, моля те, Рина! — замолих лудо. — Аз съм, Джонас. Моля те, не умирай!

Усетих лекото притискане на ръката й. Погледнах към нея през стичащите се по лицето ми сълзи. Движението на ръката стана малко по-осезаемо. После очите й бавно се отвориха и тя ме погледна в лицето.