Цивилна кампания
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #14
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цивилна кампания». Краткое содержание книги:
Лорд Майлс Воркосиган има проблем, който дори санът му на имперски ревизор не може да разреши — несподелената му любов към една красива вдовица…
Накрая всички се настаниха в задното отделение, помахаха на професорката и потеглиха. Екатерин бе започнала да забелязва повече подробности. Първия път, когато се беше возила в луксозната кола, която Империята предоставяше на вуйчо й за постоянно ползване, не й беше хрумнало да се запита на какво се дължи необичайният й, гладък, но и някак тежък ход, нито беше обърнала внимание на любезния млад шофьор. Сега знаеше, че първото се дължи на факта, че колата е бронирана, а любезността на младия мъж прикрива бдителност на офицер от ИмпСи. Въпреки маскировъчната си неспособност да се гизди според модата на висшата ворска класа, вуйчо й се движеше в същия тесен елитен кръг, в който се движеше и Майлс, при това със същата лекота — при Майлс това беше естествено следствие на факта, че е прекарал там целия си живот, при вуйчо й — защото инженерското му око преценяваше хората по други критерии.
Вуйчо Вортис се усмихна с обич на Ники и го потупа по ръката.
— Не се плаши, Ники — успокоително избоботи той. — Грегор е добър човек. Всичко ще мине добре, а и ние ще сме до теб.
Ники кимна не много уверено. „Изглежда блед, но това е заради черното му костюмче“ — каза си Екатерин. Единствените му наистина хубави дрехи. За последно го беше обличал на погребението на баща си — факт, натоварен с неприятна ирония, в който Екатерин си наложи да не се вглежда. Беше се поколебала дали и тя да не облече роклята си от погребението, но после реши, че всяко нещо си има граници. Всекидневният й тоалет в черно и сиво не изглеждаше в първа младост, но щеше да свърши работа. Поне беше чист и изгладен. Косата й беше опъната строго назад, а плитката — навита в стегнат кок на тила. Тя вдигна ръка към издутината на малкия Бараяр, скрит под черната й блуза с висока яка, и го докосна, сякаш да почерпи тайно увереност.
— И ти не се плаши — каза й вуйчо Вортис.
Тя се усмихна вяло.
Разстоянието от университетското градче до Императорския дворец беше кратко. Охранителите прегледаха документите им и ги пропуснаха през високите порти от ковано желязо. Дворецът беше огромна каменна сграда, няколко пъти по-голяма от замъка Воркосиган, на четири етажа и във формата — придобита след два века достроявания и няколко радикални промени в архитектурния стил — на не съвсем правилен квадрат. Наземната кола спря пред една от по-малките колонади на източното крило.
Някакъв висш служител в ливреята на рода Ворбара ги посрещна и ги поведе по дълъг кънтящ коридор, пресичащ северното крило. Както Ники, така и Екатерин се оглеждаха — Ники открито, а Екатерин скришно. Вуйчо Вортис, изглежда, не забелязваше достойния за музей декор — беше минавал по този коридор достатъчно често, за да представи докладите си пред владетеля на три свята. Майлс живял тук, докато станал на шест години, беше й обяснил той. Дали се е чувствал потиснат от мрачната тежест на толкова много история, или я е смятал за лична игрална площадка? „Познай от пръв път.“
Мъжът в ливреята ги въведе в изящен кабинет, голям почти колкото първия етаж на къщата на професора. Близо до вратата един познат и в същото време непознат човек стоеше облегнат със скръстени ръце на огромно писалище с вградено комтабло. Император Грегор Ворбара беше сериозен, строен, симпатичен мъж с тясно лице и одухотворен израз. „Явно не е фотогеничен“ — веднага реши Екатерин, сравнявайки истинския човек с образа, познат й от холовидеото. Беше облечен в тъмносин костюм, почти напълно лишен от военна декорация, освен по тънките странични кантове на панталона и високата яка на туниката. Майлс стоеше срещу него, облечен в обичайния си безупречен сив костюм, не чак толкова безупречен в случая, по причина на леко разтворените му крака и ръцете, напъхани в джобовете на панталона. Млъкна, недовършил изречението си, и вдигна тревожни очи към лицето на Екатерин. После кимна отсечено и подканящо на колегата си ревизор. Професорът нямаше нужда от подканяне.