Гай-джин (Част III)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част III)». Краткое содержание книги:
— Бях примерна съпруга в съответствие с учението на църквата.
— Да, но… но съжителствала ли си с него преди бра…
— Омъжих се съгласно законите на страната на моя съпруг и действах в съответствие с учението на Истинната църква — повтори Анжелик и добави още по-раздразнено: — А сега искам да получа опрощение, отче.
Това бе в разрез с общоприетата практика и тя чакаше, стаила дъх, готова да избяга, ако той продължи да я разпитва въпреки всичко.
— Тъй като… днес заминаваш, за да ти дам опрощение, сеньора, трябва да съм сигурен, че…
— Не заминавам с пощенския кораб, отче.
— О, нима оставаш? — Анжелик долови въодушевлението и облекчението му. — Значи… значи ще можем да поговорим, чадо мое, да поговорим най-сетне пред лицето на Господа. О, неведоми са пътищата Господни. — Бе й дал опрощение и й бе наложил покаяние. Тя излезе и службата започна. Беше преодоляла това препятствие и се наслаждаваше на литургията.
Сякаш не бе на себе си, но това й се стори нормално. Вече можеше да се отпусне и бе доволна от себе си. Бе постигнала желаното: Малкълм бе погребан тук, както тя искаше, Горнт бе поел нещата в свои ръце, Хоуг заминаваше, а Тес бе обезвредена — и всичко това с Божията помощ.
„Бог е на моя страна, уверена съм. Той одобрява, сигурна съм. Да не беше умирал Малкълм, ах, Малкълм, моя любов, моя любов…“
— Ще разрешиш ли да те придружа до вкъщи, Анжелик? — Сьоратар прекъсна бляновете й.
— Благодаря, Monsieur — отвърна Анжелик официално, — но май не ставам за събеседник. И предпочитам да се разходя самичка, на спокойствие.
— Налага се да обсъдим доста неща, преди да заминеш.
— О, смятах, че вече знаеш. Не заминавам с пощенския кораб. Доктор Хоуг ми забрани и това ме натъжава.
Сьоратар разцъфтя в усмивка.
— Великолепно! От много време насам не съм чувал такава добра новина. Имаш ли нещо против да вечеряме на спокойствие в Легацията — само двама-трима?
— Не, благодаря ти. Може би към края на седмицата, ако се почувствам по-добре.
— В четвъртък или петък, когато поискаш — Сьоратар й целуна ръка и тя излезе на чист въздух.
Вятърът духаше още по-силно. Анжелик се радваше, че воалетката прикрива изражението й. Не се налагаше да се преструва. Минувачите я поздравяваха тъжно. Натъкна се на Нетълсмит.
— Наистина съжалявам, че ни напускате, госпожо.
— Благодаря, господин Нетълсмит, но няма да отплавам с пощенския кораб. — Лицето му светна, щом чу новината, и това я развесели. — Доктор Хоуг ми забрани да пътувам и това ме натъжава.
— О! Разбира се. Не заминавате, значи! Ами разбирам ви, ще ме извините ли, госпожо? — Нетълсмит се втурна към клуба. Само след броени минути вестта щеше да обиколи Колонията и нямаше да й се налага да я повтаря.
Анжелик съзря Андре. Чакаше я.
— Здравей, Андре.
— Радвам се, че оставаш — простичко каза той.
— Ах, новините се разнасят бързо.
— Добрите новини. Искам да поговорим насаме.
— За пари ли?
— За пари. Колко си се променила, Анжелик.
— За добро, надявам се. Как си, стари приятелю?
— Стар съм. — Днес Андре изглеждаше мрачен и изморен. Бе се срещнал с Хиноде миналата нощ. Помежду им бяха възникнали недоразумения. И насилие. Докато Хиноде го масажираше, Андре се бе надигнал, бе се пресегнал към деколтето на кимоното й, за да я целуне по гърдите. Желаеше я до полуда. Но тя рязко се бе отдръпнала и бе загърнала кимоното си.
— Беше ми обещал да не… — изохка Хиноде.
Подобни нарушения на споразумението им предизвикваха у нея гузност и скръб, от което Андре обезумяваше още повече. Тогава яростта, която бе изпитал към самия себе си, се насочи към нея и той бе изръмжал:
— Престани да ме гледаш така, престани! Бака!
Очите й дори не се навлажниха, тя само повтаряше непрекъснато и унижено:
— Гомен-насай, Фурансу-сан. Гомен-насай, гомен-насай, гомен-насай — и така до безкрайност.
Андре съвсем се вбеси и й изкрещя!
— Млъкни, за Бога!
Тя млъкна. Остана на колене със сведени очи, а ръцете й лежаха в скута; бе съвършено неподвижна — само от време на време потръпваше като пребито куче.
Андре поиска да й се извини и да я вземе в обятията си с безкрайна любов. Но това нямаше да му помогне, а само щеше да го унижи. Ето защо навъсено стана, облече се и без дума да каже, си отиде. Щом се озова извън Йошивара и прекоси моста, той се спусна до брега, ритна най-близката рибарска лодка и я руга, докато се изтощи. После седна на студения чакъл, задушавайки се от безсилие, тъй като знаеше, че тя ще плаче. Гневеше се, задето Хиноде не се бе справила по-ловко с провинението му. Утре пак щяха да се държат, като че ли нищо не се бе случило, но Андре бе уверен, че под приветливото й и ласкаво поведение се крие дълбока омраза. Към него.