Вещицата [bg]

Паула отпи от кафето си. От умората се чувстваше тромава и натежала.

— Мислиш ли, че обискът ще доведе до нещо?

Мартин се поколеба, после поклати глава.

— Предполагам, че не. Не открихме нищо в къщата, а и не мисля, че семейството е замесено.

— Скоро ще останем без следи — каза Паула, наблюдавайки Мартин. — Нямаме свидетели, нямаме физически доказателства и не можахме да открием връзка с убийството на Стела, въпреки всички прилики. Всъщност започвам да си мисля, че в крайна сметка няма такава. Случаят е добре известен на местните, всички знаят подробностите и къде е била намерена Стела, няма нищо тайно. Всеки би могъл да изкопира убийството, но можем само да предполагаме за мотивите.

— Ами съмненията на Лейф? Относно вината на момичетата. Какво го е накарало ненадейно да си промени мнението? И после да се самоубие.

— Не знам — отговори Паула изморено и разтърка очи. — Имам чувството, че тъпчем на едно място. А освен това не сме доникъде с разследването на палежа. Дали наистина ще се справим?

— Разбира се — каза Мартин и се изправи. — Ще измислим нещо.

Паула просто кимна. Искаше й се да му вярва, но покрай умората започваше да я обзема и чувство за безнадеждност. Чудеше се дали и останалите изпитват същото.

— Слушай, аз трябва да тръгвам, имам малко работа…

Мартин пристъпваше от крак на крак. В първия момент Паула не реагира, но после се усмихна широко.

— Да, вярно, днес е големият ден. Вечеря с момичето от общинския дом…

На Мартин като че му се искаше да потъне в земята.

— Ох, това е просто вечеря. Ще видим какво ще излезе.

— Ммм… — каза Паула многозначително и получи среден пръст от Мартин, който тръгна към изхода.

Тя се засмя и викна след него:

— Успех! Като карането на колело е!

В отговор Мартин просто блъсна вратата. Паула погледна часовника. Реши да поработи още един час, после щеше да приключи за днес.

Басе живееше в стара къща с еркери и множество ъгли. Джеси искаше да се наслади на мястото, което така се различаваше от всичко, с което бе свикнала. Но внезапно се изплаши, когато непознат човек отвори вратата и тя видя тълпата в къщата.

Почти всички вътре бяха пияни и се държаха разпасано по начин, който не беше присъщ на Джеси. Никога не я канеха по такива партита. Прииска й се да се обърне и да избяга, но Вендела я хвана за ръката и я отведе до една маса в далечния край на всекидневната. Там имаше купища бутилки бира, твърд алкохол и вино.

— На родителите на Басе ли са? — попита Джеси.

— Не, делим си ги — каза Вендела и отметна дългата си, светла коса. — Когато правим купон, всеки носи каквото може.

— Аз можех да взема шампанско… — смотолеви Джеси и веднага се почувства глупаво.

Вендела се засмя.

— Не, ти си нова, пък и си нещо като… почетен гост. Какво ще пиеш?

Джеси разгледа бутилките пред себе си.

— Досега съм пила само шампанско — каза тя.

— Време ти е за истинско питие. Ще ти забъркам нещо.

Вендела се пресегна и взе голяма пластмасова чаша. Сипа вътре няколко различни неща и завърши с малко спрайт.