Часовникаря [bg]

— За клуб „Шестнайсето авеню“ ли?

— Не. Това не ме интересува.

— Имаше късмет, че се измъкна.

— Понякога човек минава между капките.

Йънг кимна:

— Поне след това изчисти името си. Не се е забърквал в други престъпления.

— Каза, че си работил с него. Той не обичаше да говори много за работата си. Винаги съм се питала как е било тогава. Хрумна ми да напиша нещо за него.

— За внуците ли?

— Нещо такова.

— Никога не сме били близки — отбеляза Иънг.

— Все пак си го познавал.

Той се подвоуми.

— Да.

— Разкажи ми. Например случая с онзи командир на специалния отряд… Лудия. Винаги съм се питала какво точно е станало.

Кой от всички луди? — изсумтя Иънг. — Де да беше само един.

— Онзи, който изпратил специалния отряд на грешен адрес.

— О, Карътърс ли?

— Мисля, че така се казваше. Татко бил сред полицаите, които държали похитителя на заложниците, докато отрядът намерил правилния апартамент.

— Да, да. И аз бях там. Тоя Карътърс беше голям мръсник. Малоумен… Слава Богу, че никой не пострада. Това беше същия ден, когато забрави батериите на рупора си… И още нещо: даваше обувките си на новобранците да му ги лъскат. И им подхвърляше петачета като на ваксаджийчета. Да караш полицаи да ти слугуват е достатъчно извратено, но и тия пет цента… Това беше през седемдесетте.

Иънг намали телевизора с още няколко степени. Засмя се:

— Ха, искаш ли да ти разкажа нещо смешно?

— Разказвай.

— Ами с баща ти и още няколко колеги отивахме в Гардън да гледаме мач или нещо такова. Изведнъж някакъв хлапак изскочи и извади пистолет… и знаеш ли какво беше?

Сакс каза, че не знае.

— Абсолютна самоделка. Само с един двайсет и две калибров патрон. И този нещастник искаше да ни ограби. Насред Трийсет и четвърта улица. Даваме му портфейлите си. Баща ти изпусна своя, нарочно, разбира се. Хлапакът се навежда да го вземе. Когато се изправи, напълни гащите; срещу него — дулата на четири пищака. Да беше видяла лицето му… Каза: „Днес не ми е ден“. Ега ти бисера. „Днес не ми е ден“. Цяла вечер не спряхме да се хилим… — По лицето на Йънг се разля усмивка. — О, сетих се още нещо…

Докато говореше, Сакс кимаше и записваше. Знаеше много от тези случки. Херман Сакс обичаше да говори за работата си. Двамата с часове стояха в гаража, поправяха скоростната кутия или бензиновата помпа, а той разказваше ли, разказваше — подготвяше почвата за бъдещата ѝ кариера.

Сакс, разбира се, не беше дошла при този човек, за да слуша за баща си. Бе дошла от другарска солидарност, да помогне на колега да се измъкне от безизходицата, в която бе попаднал. Не чувстваше вина за пропадането му; тя просто си вършеше работата, търсейки информацията, която ѝ трябваше.

Просто отговаряше на сигнал 10-13 — „полицай в беда“. Амелия Сакс нямаше да допусне детектив Артър Йънг да провали живота си. Ако така наречените му приятели не искаха да дружат повече с него заради ролята му за залавяне на групичката от „Сейнт Джеймс“, тя щеше да го свърже с достатъчно полицаи, които няма да странят от него: Селито, Райм, Пуласки, Фред Делрей, Роланд Бел, Нанси Симпсън, Франк Ретиг и още много други.