Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
— Какво има, Елизабет?
— Не съм много сигурна. Става въпрос за нещо, което открих, преведох и… така де, ето какво…
И започна да му излага хипотезата си, страховете си и какво според нея е посланието, закодирано в древната мозайка.
— Пророчиците са изобразени отпуснати на столчетата си, сякаш са упоени, изтощени и дори в безсъзнание. Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение. Знам, че звучи налудничаво, но ми се струва, че има връзка с днешните събития.
Докато Елизабет говореше, Пейнтър се беше обърнал с лице към прозореца между стаята за наблюдение и операционната зала. Думите на г-ца Полк се забиха като пирони в главата му.
„Отпуснати, упоени, в безсъзнание…“
Все едно описваше състоянието на Саша.
А после си спомни казаното от Кат, че момичето извикало името на брат си преди да припадне.
„Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение“.
Пейнтър видя как хирургът посяга към скалпела, готов да започне операцията.
Не.
Хукна към вратата.
Кат извика след него:
— Какво има?
Нямаше време да й обяснява. Нахлу в стерилната подготвителна зона и оттам в операционната.
— Спрете! Никой да не мърда!
13:14
— Генерал-майоре, по-добре слезте в бункера — предупреди я войникът. Беше с една глава по-висок от нея, истинска грамада от мускули. — Ние ще ги задържим тук.
Друг войник се мъчеше да издърпа пищящия д-р Петров от коридора в стаята. Кракът му беше прострелян в коляното. Кръв бликаше като гейзер от раната. Други войници тичаха, помъкнали деца на гърбовете си. Групичката им беше отстъпила към апартамента, бягайки пред огъващия се руски фронт. Едрият войник посочи към стълбището.
— Моля ви, генерал-майоре. Ще ги задържим възможно най-дълго.
— Децата… — каза Савина със съзнанието, че планът й отива по дяволите. Нямаше да позволи на никого да открадне онова, което беше създала. — Застреляйте ги.
Очите на мъжа се разшириха, но той беше войник и след миг на колебание кимна отсечено.
Савина пое по стълбите. Не можеше да гледа. В края на стълбището се спъна. Краката вече не я държаха. Вратата на стаята беше от десетсантиметрова стомана. Щеше да се барикадира вътре и да изчака края на битката. Екраните светеха през отворената врата. На този в средата водната колона все така изливаше отровата си в земята. Ако не друго, поне щеше да се утешава с гледката, докато чака вътре.
Горе се чуха изстрели.
Децата…
Савина потръпна и тръгна към стаята.
Но от сенките се изстъпи някой и застана на пътя й.
Момче.
Пьотър.
Той стоеше на прага и гледаше нагоре към силуета на жената. Силует от сенки и мрак в подножието на тъмните стълби. Не я виждаше ясно, но знаеше коя е. Съсредоточи се върху пламъка на сърцето й.
— Пьотър — извика му тя с трепетна нотка на надежда в гласа си.
Пристъпи към него, той вдигна ръце и посегна — не с тяло, а с пламналия си дух. Хвана в шепи пламъка на сърцето й и го задържа като изплашена птичка. А после стисна нежно, за да го угаси.
Жената се свлече с вик на колене, притиснала ръка към гърдите си.
— Пьотър, какво пра…
Надеждата се изроди в ужас и тя изкрещя.
Само че Пьотър още не беше приключил.
Емпатичният му талант имаше и друго свойство. Винаги бе долавял с лекота чувствата на другите, но със силата на стотината зад себе си, сега можеше да направи повече.
И докато сто чифта очи гледаха през неговите, той започна да тегли от другите деца — извличаше болката от скалпела, мъката от самотата, студенината от лошите грижи, срама от тайните изнасилвания нощем. Пресегна се още по-назад, към едно синеоко дете в тъмна църква, вдигнало поглед към приближаващите се мъж и жена. Пьотър открадна този страх от недалечното минало и го заби като кинжал в сърцето й.
Жената нададе писък, изви се назад, сгърчена конвулсивно в лапите на болка без край.
И макар болката, срамът и всичко останало да бяха предназначени за нея, те протичаха през него и огънят им го изгаряше отвътре. Горещи сълзи потекоха по бузите му заради изгубената невинност на толкова много деца, сред които и неговата.
Не обърна внимание на вдигащия се към него пистолет.
Жената се опитваше слепешката да убие онова, което я изтезаваше.
Той всъщност правеше същото.
Пистолетът гръмна в тишината.
Пьотър политна назад, когато пламъкът на жената внезапно изтля в шепите му. И докато той преплиташе крака, тя се срина на пода, а половината й лице липсваше. Момчето вдигна очи и видя Монк да тича по стълбите с димящ пистолет в ръка.