Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Значи сте богат? — подметна Арамис.
— Богат, пребогат, драги мой!
И д’Артанян раздрънка в джоба си пистолите, които му бяха останали.
— Изпратете седлото си в мускетарските казарми и ще ви доведат коня заедно с нашите.
— Много добре. Но наближава пет часа, да побързаме. След четвърт час Портос се появи на единия край на улица Феру, яхнал прекрасен испански жребец. Мускетон следваше на малък, но много хубав овернски кон. Портос сияеше от радост и гордост. В същото време на другия край на улицата се появи Арамис на чудесен английски кон. Следваше го Базен на руанския кон и държеше за поводите здрав маклембургскй кон — коня на д’Артанян.
Двамата мускетари се срещнаха пред вратата — Атос и д’Артанян ги гледаха от прозореца.
— Дявол да го вземе! Вие имате прекрасен кон, драги Портос — каза Арамис.
— Да — отвърна Портос. — Този кон трябваше да ми бъде изпратен в самото начало: една лоша шега на съпруга го беше заменила с друг; но след това съпругът бе наказан и аз получих пълно удовлетворение.
Тогава се появиха и Планше, и Гримо, които водеха за поводите конете на господарите си. Д’Артанян и Атос слязоха, качиха се на конете си до своите другари и четиримата тръгнаха на път. Атос на коня, който дължеше на жена си, Арамис на коня, който дължеше на любовницата си, Портос на коня, който дължеше на прокуроршата си, и д’Артанян на коня, който дължеше на щастието си, най-добрата любовница в света.
Слугите яздеха след тях.
Както беше предвидил Портос, нашите конници направиха добро впечатление и ако госпожа Кокнар се изпречеше на пътя на Портос и видеше какъв величествен вид имаше той, яхнал хубавия си испански жребец, нямаше да съжалява за кръвта, която беше пуснала на сандъка на своя съпруг.
Край Лувър четиримата приятели срещнаха господин дьо Тревил, който се връщаше от Сен Жермен. Той ги спря, за да ги поздрави за екипировките, и за миг около тях се събраха няколкостотин зяпльовци.
Д’Артанян използува случая, за да каже на господин дьо Тревил за писмото с големия червен печат и с герба на кардинала. За другото, разбира се, не спомена нито дума.
Господин дьо Тревил одобри решението, което беше взел, и го увери, че ако на другия ден не се яви пред него, ще съумее да го намери, където и да го отведат.
В този миг часовникът на Самарянската черква удари шест часа. Четиримата приятели се извиниха, че имат среща, и се сбогуваха с господин дьо Тревил.
Те препускаха известно време в галоп и излязоха на пътя Ла Шайо. Мръкваше, колите минаваха и отминаваха. Д’Артанян, охраняван на няколко крачки от приятелите си, впиваше поглед във всяка карета, но не забелязваше вътре нито едно познато лице.
Най-после след четвърт час чакане, когато вече съвсем се смрачаваше, откъм Севърския път се появи карета, която се движеше бързо; някакво предчувствие подсказа на д’Артанян, че в тази карета е лицето, което му беше определило среща: момъкът сам се зачуди, като усети как бързо бие сърцето му. Почти веднага на вратичката се появи глава на жена с два пръста на устните си, сякаш му казваше да мълчи или му изпращаше целувка; д’Артанян нададе радостен вик — жената или по-скоро видението, тъй като каретата премина бързо като призрак, беше госпожа Бонасийо.
Неволно и въпреки направеното му предупреждение д’Артанян препусна с коня си и с няколко скока настигна каретата; но стъклото на вратичката беше плътно затворено: видението беше изчезнало.
Тогава д’Артанян си спомни препоръката: „Ако държите на живота си и на живота на онези, които ви обичат, стойте неподвижен, сякаш нищо не сте видели“.
И той се спря, разтреперан не за себе си, а за клетата жена, която явно се беше изложила на голяма опасност с определянето на тая среща.
Каретата продължи да се носи напред със същата бързина, потъна в Париж и изчезна.
Д’Артанян стоеше смаян на мястото си и не знаеше какво да мисли. Ако това бе госпожа Бонасийо и ако тя се връщаше в Париж, защо беше тая бегла среща, тая обикновена размяна на погледи, тая далечна целувка? Ако пък не беше тя, което също бе твърде възможно, защото при слабата светлина човек лесно можеше да се заблуди, ако не беше тя, не беше ли това началото на някакво дръзко покушение срещу него, като използуваха за примамка тази жена, за която знаеха, че е обичана от него?
Тримата другари се приближиха до него. И тримата много добре бяха видели женската глава, появила се на вратичката, но никой от тях не познаваше госпожа Бонасийо с изключение на Атос. Мнението на Атос всъщност беше, че е била тя; но не така погълнат от хубавото лице, както д’Артанян, на него му се бе сторило, че вижда в каретата още една глава — глава на мъж.