Францисканският заговор

— Ще рискувам да се нагърбя с тази работа само за да чуя от устата ви, че не можете да обичате една жена заради самата нея повече, отколкото заради богатството й. Познавам една дама, която ви обича както обича собствената си душа.

Конрад откърти коричката на незаздравяла рана. Наранен и смутен, Орфео се обърна към другарите си.

— Извинете ме, сир Доменико — рече той. — Трябва да поговоря малко с този монах.

Конрад спря окото си върху възрастния търговец. Доменико сведе поглед към топовете плат и ги освободи с махване на ръка.

Орфео изведе свещеника през сводестия портал. Какво ли му е казала Амата?

Монахът пръв наруши тишината.

— По това, което виждам в очите ти, смятам, че предположенията ми са били верни. Тя ти липсва толкова, колкото и ти на нея. И сега, като видях работодателя ти, ми хрумна една идея. Може да се получи, стига да искаш. И ако се омъжиш за Аматина само по любов, както тя копнее.

Орфео го подкани с поглед да продължи. Знаеше, че ако се опита да продума нещо в момента, гласът му ще затрепери. По-добре да изслуша какво има да му казва този Конрад, докато се поокопити.

Монахът изложи пред него плана си стъпка по стъпка, като подчертаваше всеки етап с условното „ако наистина я обичаш“. Съветът му се стори на Орфео логичен, дори направо удивителен, при положение, че човекът не разбира нищо от търговия.

— Разбира се, сир Доменико трябва да се съгласи — рече Орфео, след като Конрад приключи. — Както и брат ми Пикардо. — Но да, той би искал идеята на Конрад да се осъществи, при това го искаше с цялата си душа. При тази мисъл сърцето му запламтя. Сграбчи ръката на монаха в двете си ръце и я разтърси енергично.

— Само ти можеш да ме спасиш, брате.

— Нека Бог те дари с щастлива развръзка — рече Конрад. Орфео най-сетне пусна ръката му и монахът додаде: — Би ли бил така любезен, синьор, когато видиш Аматина, да й предадеш едно съобщение? Тази сутрин си тръгнах от дома й, без да се сбогувам, понеже се опасявах, че може да се опита да ме забави. Моля те, кажи й, че съм заминал за болницата „Сан Салваторе“ и ще се върна когато мога.

— В болницата?

Конрад кимна.

— Също така оставих в дома й монаха, който дойде заедно с мен, без да му кажа какви са намеренията ми. Пак защото не исках да създавам паника. Той е добре дошъл да ме последва, ако желае — или пък не. Както Бог му повелява. Не мога да кажа кога ще се върна и може би изборът ми на местоживеене няма да му се понрави. — Монахът успя да се усмихне. — Addio, signore. Бог да благослови вас и вашата дама.