Францисканският заговор

— Братя! Достатъчно. Престанете, моля ви. И двамата мъчите мен в момента. — Отпусна длан на рамото на Конрад. Той не се дръпна. — Е, да не би да възнамеряваш да се криеш под качулката до края на живота си? Не забравяй, че се намираш в дома на най-добрия си приятел. — Погали го по главата през плата. — Защо поне не опиташ?

Конрад се надвеси към своя спътник.

— Това важи и за теб, Дзеферино. Трябва да го направим, иначе по-добре да се върнем обратно в тъмницата.

Двамата едновременно свалиха качулките си. Амата примигна, за да преглътне сълзите си. Младата жена разтърка с юмрук бузата си и отстъпи назад, като гледаше ту Конрад, ту Дзеферино. За облекчение на Конрад, тя с нищо не показа, че е разпознала в Дзеферино монаха, който се бе опитал да я прониже с копието си.

Накрая погледът й се спря върху нейния приятел и вниманието й го накара да се изчерви.

— Конрад. Конрад. Толкова ми липсваше. Никога не съм имала по-голяма нужда да разговарям с теб, отколкото сега. — Говореше монотонно, все едно не намира нищо нередно в ситуацията. Дори успя да се усмихне. — И имам изненада за теб. Ела.

Амата и Дзеферино му помогнаха да изкачи стъпалата до лоджията. Той пак не се отдръпна, когато ръката й обви лакътя му. Едва сега осъзна колко много му е липсвал какъвто и да е признак на човешка близост през изминалите месеци — и как някога бе приемал близостта, дарена му в този дом, като нещо естествено.

Щом стъпи на най-горното стъпало, Конрад забеляза двама писари — монах и мирянин, — надвесени над писалищата си. И двамата му се сториха смътно познати, макар все още да нямаше много вяра на зрението си. На моменти имате чувството, че се движи като в облак, така че малкият скрипториум на Амата му се видя по-скоро като плод на фантазията му, отколкото като реалност.

— Брат Салимбене. Сир Якопоне — рече Амата. — Вижте кой ни е дошъл на гости. Помните ли нашия брат Конрад?

Щом Якопоне вдигна глава, на лицето му се изписа тъга. Отмести поглед встрани над парапета. Монахът изглеждаше по-скоро заинтригуван. Салимбене не познаваше Конрад достатъчно добре, че да си спомни как бе изглеждал някога.

— Брат Лео ти е поверил невероятен документ — обади се хроникьорът. — Макар чудесата да не са му присъщи.

Амата побърза да обясни какво преписват двамата.

— Надявам се да си доволен, Конрад. Веднъж ме помоли да се погрижа за това. — Погледна го изпитателно.

С помощта на Дзеферино Конрад пристъпи първо към едното, после към другото писалище, взирайки се в ръкописите.

— И двамата сте изкусни краснописци — рече той. Спря до брат Салимбене. — Що се отнася до чудесата, брат Лео искаше само да напише истинска история. Не би си позволил да украсява хрониката си с неистинни събития, пък дори за назидание на читателите си.

Салимбене се поклони извинително, вероятно поради уважение към състоянието на Конрад.

— И с право е постъпил така, разбира се. Познавам мнозина, които са си приписвали видения, за да получат повече почит от други — един вид светци, пред които са разкрити Божиите тайни. И Бог е свидетел, размътеният ум, замъглен от собствените си изпарения, ражда множество фантазии, дордето човек не получи истинско видение, което звучи направо като измислено. Постепенно се разпали.