Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))

— Ъ?

— В Оз, естествено. Пиксел не знае какво е катедрала, но я описа доста добре, когато успяхме да му отклоним вниманието от всички тези прекрасни нови места и да го разпитаме. Страхливият лъв ни помогна и за първи път в живота си Пиксел беше впечатлен — мисля, че иска да порасне и да стане лъв. И така, побързахме и изпратихме отряд със специална задача да те измъкне от личния затвор на Върховния епископ. А тебе те нямаше там.

Дагмар се включи:

— Но аз бях там и Пиксел ги доведе право при мене, докато се оглеждаше за тебе. Бях в същата килия, в която преди това беше ти — прокторите пристигнаха при мене веднага щом си избягала.

— Дагмар! Съжалявам.

— За какво? „Всичко е добре, щом свършва добре“, така да се каже. Я ме виж, сладурче — на мене тук ми харесва. Та значи те се върнаха в Оз, като този път взеха и мене, и след като изслушах Пиксел, успях да кажа на Хилда, че те държат в грандхотел „Огъстъс“…

— Хей! Ама аз оттам тръгнах.

— И накрая пак се оказа там — в един апартамент, който го няма в хотелския указател и до него може да се стигне отвътре само с частен асансьор от приземния етаж. Затова минахме по панорамния път и хванахме Комитета по без гащи.

Лазарус се беше присъединил към нас и сега седеше на тревата в краката ми, без да ни прекъсва — и аз се чудех докога ли ще се държи като ангелче. Сега той рече:

— Мамо, не знаеш колко верни думи казваш. Помниш ли, когато се изнасяхме? Бях в гимназията.

— Да, разбира се. В старата фермерска къща в южния край.

— Да. После, след Втората световна война, ти я продаде и я събориха.

— Бутнаха я, за да построят „Хариман Хилтън“. Да.

— Е, гранд хотел „Огъстъс“ е „Хариман Хилтън“. О, след като са минали два века, не е останало много от стария хотел, но приемствеността съществува. Ние го изследвахме и така намерихме този ВИП апартамент, неизвестен за публиката — и той отърка буза о коляното ми. — Май това е всичко, а, Хилда?

— Май че да.

— Чакайте малко — възразих аз. — Какво стана с онова бебе? И с мъжа с окървавения чукан? Онзи, дето при катастрофата остана без ръка?

— Но, Морийн — внимателно ми рече Хилда, — три пъти ти повтарям: нямало е катастрофа. „Бебето“ е било просто декор, анимация, за да бъдат ръцете ти заети и вниманието ти — отвлечено. „Раненият“ също е бил мръсна заблуда, докато са ти слагали инжекцията — стара ампутация и малко грим; не е бил току-що осакатен. Когато провесих моя шофьор над змиите, той изведнъж стана страшно приказлив и ми съобщи сума ти подробности, предимно гадни.

— Искам да говоря с този шофьор!

— Боя се, че не можеш. Не насърчавам работниците си, когато ме продават, Морийн. Ти си нежна душа. Аз не съм.