Червеношийката

В продължение на повече от петдесет години аз и Едвард се срещаме в ресторант „Скрьодер“ шест пъти годишно. Всеки първи вторник преди обяд всеки втори месец. Още го наричаме щабно съвещание, както едно време. Често съм се чудил какво ме свързва с Едвард, та ние сме толкова различни. Може би просто общата съдба. Преживели сме еднакви събития. И двамата воювахме на Източния фронт, и двамата изгубихме жените си, а децата ни пораснаха. Не знам какво е, но защо пък не? Най-важното за мен е, че винаги мога да разчитам на Едвард. Той, разбира се, никога няма да забрави как му помогнах след войната, а и по-късно съм му подавал ръка. Например в края на 60-те, когато алкохолизмът му и страстта да залага на конни състезания излязоха от контрол и той едва не изгуби целия си бизнес с камиони, ако не бях платил дълговете му.

Не, не е останало много от снажния войник, когото помня от Ленинград, но през последните години Едвард все пак се примири с мисълта, че животът му не се е стекъл така, както е очаквал, и се опитва да вземе най-доброто от него. Съсредоточил се е върху коня си и вече не пие и не залага, а се задоволява да раздава някой и друг съвет за отглеждането на коне.

Та като заговорих за съвети, той ми сподели, че Евен Юл го е питал дали е възможно Даниел Гюдесон все пак да е жив. Същата вечер се обадих на Евен и го попитах дали е изкуфял. В отговор ми разказа как преди няколко дена вдигнал слушалката на деривата в спалнята и подслушал някакъв мъж, който се представял за Даниел и изплашел до смърт съпругата му. Мъжът на телефона обещал да й се обади някой друг вторник. Евен смяташе, че е чул звуци, напомнящи на кафене, и бе решил да обикаля кафенетата всеки вторник, докато открие телефонния терорист. Не очакваше полицията да се заеме с такава дреболия и не бе обсъждал въпроса със Сигне, за да не се опитва да го разубеждава. Наложи се да захапя опакото на ръката си, за да не избухна в смях, и му пожелах успех. Старият идиот!