Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
4. Победа
Стигнал в жилището на "Пазителя", аз се отправих към спалнята му. В съседно разположеното пасифлорно помещение в момента бе тихо. Ето защо отворих вратата внимателно. Точно когато го сторих, прозвуча гласът на Олд Шуърхенд:
— Да, вярно, той беше по-велик, много по-велик от всички нас! Много по-велик, отколкото си мислехме!
— И след това е ставал още по-велик и по-велик, без ние да забележим! — изрази съгласието си Апаначка.
— Как стоят нещата с вашата скулптура? — попита Атъбаска.
— Тя е твърде малка, прекалено малка за него и дори да я построим още толкова висока! — извика Колма Пуши. А Ашта-майка прибави:
— Ние не искаме образ от камък! Искаме самия него, самия него в сърцата си! Неговите прекрасни думи, които току-що бяха прочетени, трябва да прозвучат в душата на нашата нация, непрестанно да звучат, за вечни времена!
Тогава ме видяха при отворената врата.
— Идваш тъкмо навреме! — поздрави ме Тателах Сатах. — Ние направихме пауза, не можехме да продължим — така дълбоко бяхме покъртени. Четохме описанието му за твоята победа над него и после неговата победа над всички вождове на апачите. Неговият голям обрат от бойните мисли към миролюбивите мисли, от омразата към любовта, от отмъщението към прошката. Това възвиси всички ни. Той вдигна завесата. Сега видяхме какво се намира зад нея и зад нашите незначителни дела. Това разтърси дори Олд Шуърхенд, Апаначка и синовете му…
— Не разтърси — подметна Янг Апаначка, — а направи зрящи, макар и още не съвсем. Едно було падна. Дали ще падне и друго, ние не знаем. Казва ни се, че нашето изкуство било повърхностно, изкуство без душа и мисъл, точно като картината ни. Ние ви каним утре вечер да сте наши гости при водопада. Там ние ще опитаме да оживим камъка чрез светлина. Удаде ли ни се — добре, не ни ли се удаде…
— Ще се удаде! — прекъсна словото му Янг Шуърхенд, уверен в победата.
Видях, че неколцина се канят да възразят, и побързах да взема думата:
— Да изчакаме!
— Да, нека изчакаме! — съгласи се с мен Апаначка. — Но дори и да се постигне целта, то това ще е само един оживен рауди, един рауди, изстъпил се за атака с револвер в ръка. А хората тук имат един друг, един истински Винету, който притежава дух, душевност и благородство, и изисква от нас дух, душевност и благородство. Така като него трябва да се стремим и ние нагоре, ние, цялата негова раса. Той ни взема със себе си; той буквално ни тегли нагоре.
Казвайки това, посочи портрета на Винету, който бяхме дали на Тателах Сатах. Този го бе закрепил тук в пасифлорното помещение, а от двете му страни беше поставил фотосите на Марах Дуримех и Абу Китал, човекът на насилието. Това направило на присъстващите когато дошли и го видели голямо, дълбоко впечатление и това впечатление несъмнено бе дало своята дан днешното четене да предизвика такова необикновено въздействие. Всъщност четенето трябваше да продължи, ала веднъж престанали, хората не можеха да си подсигурят необходимия вътрешен покой. Ето защо Олд Шуърхенд предложи за днес да се приключи, още повече че от негова страна имало още, много неща да се подготвят за утрешния важен ден. Ние се съгласихме. След това всички си тръгнаха и при Тателах Сатах останахме само аз и Херцле.
— Днес бе ден на голяма победа — каза старият шаман. — Когато дойдоха и видяха вашия възнасящ се след смъртта Винету, съдбата на каменния образ бе предрешена. Дори двамата млади художници заедно с бащите си и Колма Пуши не можеха да не се поддадат. А те са честни. Не лъжат. Утре ще опитат при Воаловия водопад да спасят своята идея, ала още от днес чувстват твърде добре, че даже най-големите усилия ще са напразни. Ти се отправи с Паперман към каменните кариери. Връщаш се толкова късно. Това навява предположението, че не сте яздили напразно.
— Действително — отговорих. — Резултатът е повече от задоволителен, макар и не радостен. Научихме твърде много. Например, че двамата медицинманери на кайовите и команчите са избягали.
— Уф, уф! — възкликна той уплашено.
Херцле беше не по-малко изненадана. Аз продължих:
— Това още не е най-лошото. Идва и по-лошо. Да седнем. Ще разкажа.
Съобщих, каквото имах да съобщавам. Когато свърших, Тателах Сатах каза:
— Навярно бих изпаднал в по-голяма угриженост, ако не виждах, че си толкова спокоен! Защо не го разказа, когато вождовете бяха още тук?