Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
Тълпата ставаше нетърпелива, крещеше обиди, искаше двубоят най-после да свърши по един или друг начин. Тисамон не им обръщаше внимание — да идат да се обесят, щом не им харесва. Скорпионородният обаче беше професионалист. Одобрението на тълпата беше важно за него. Скоро не издържа на натиска и реши да си пробва късмета.
Нападна стремително и едва в последния момент Тисамон осъзна, че трябва да се пази от уж пасивната ръка на гиганта, а не от другата, която беше вдигната за удар. Дясната щипка на скорпионородния се стовари върху рамото му, миг по-късно Тисамон се мушна под замахващата от долу нагоре лява ръка и заби шиповете си от двете страни на врата му. Отвори му рани, но твърде плитки, защото кожата на скорпионородния беше втвърдена и удебелена с помощта на Изкуство. Тисамон се оттласна енергично, единият му крак намери опора за нов тласък върху бедрото на мъжа, другият — върху рамото, превъртя се в салто над главата му, приземи се леко и се обърна с лице към него. Противникът му отстъпи три крачки назад. По гърдите му бавно се стичаше кръв.
В очите на скорпионородния се четеше колебание, каквото Тисамон не беше забелязал досега. Мъжът имаше много белези, но всички те бяха или стари, или съвсем плитки, което означаваше, че в последно време никой не е успявал да пробие гарда му. Тълпата затаи дъх.
Тисамон нападна, нападна светкавично и без предупреждение, ала и този път не успя да изненада противника си. Скорпионородният отби първите три удара, четвъртият разпра кожата на гърдите му, а не гърлото, както се беше надявал Тисамон. Гигантът се опита да обърне атаката в контраатака, замахна към корема на Тисамон, но богомолкородният се изви настрани, като посегна в движение да раздере с шиповете си лицето му, после, озовал се зад гърба на скорпионородния, се смъкна на едно коляно. Сряза с хирургическа прецизност сухожилията на краката му и се дръпна настрани, за да не го затисне исполинската снага.
Тълпата занемя, хиляди очи следяха запленено Тисамон, който стоеше над поваления си противник и слушаше накъсаното му от нечовешката болка дишане. Улт му беше обяснил какъв е обичаят. Оттук нататък всичко зависеше от императора.
Тисамон вдигна очи към Алвдан Втори — виждаше го за пръв път след неочакваната му поява в подземието с клетките, — но не за да се наслади на височайшата гледка, а в търсене на подход.
Под първия ред скамейки имаше кордон от войници, стъпили върху високия зид около арената, мъже с тежки брони и копия. Те щяха да са първото препятствие по пътя му. Императорът си имаше своя ложа — дълго заградено пространство, отделено от тълпата с плътни завеси, така че само зрителите от другата страна на арената можеха да виждат ясно величеството, но пък те, разбира се, бяха твърде далеч, за да представляват заплаха с жилата си. Отстрани и пред ложата имаше още един кордон от войници.
Алвдан Втори седеше и гледаше надолу към победителя. Погледите им се срещнаха за миг и императорът трепна. Така поне се стори на Тисамон. Имаше и някакъв по-възрастен мъж, оплешивяващ и едър, седнал леко встрани и зад императора.
А после Тисамон зяпна невярващо. Сърцето му прескочи в гърдите. Точно зад императора тъмнееше нечий силует, мъж с дълъг плащ и дълбока качулка, в чиито сенки, наполовина скрито, прозираше лице като белезникаво, неясно петно; от едната му страна седеше млада осородна, която приличаше на императора, а от другата страна на закачуления човек седеше…
„Атриса…“
Атриса, отдавна мъртвата му любима, която гледаше надолу към него. Кимна му. Видя я да кима, като в мъгла. Видя я да кима в знак на одобрение, на разрешение.
Императорът извади кинжал и го вдигна високо. Подчинявайки се на сигнала, Тисамон сряза с шиповете си гърлото на скорпионородния. Ала истината бе, че го направи механично. Съзнанието му беше заето с друго — с опияняващото усещане, че от раменете му най-сетне се е вдигнала гигантска тежест.
„Тя одобрява. Тя ми прощава.“ Едва не се спъна на излизане от арената.
И за миг не му хрумна, че може да е била дъщеря му, а не майка й. Беше се изгубил толкова навътре в лабиринта на собствената си гордост, че подобна мисъл не би могла да се зароди в постната почва на обърканото му съзнание. Жеста й на мълчаливо съпричастие беше взел за опрощение и го бе използвал да се отърси от двайсетгодишното си чувство на вина.
„Сега вече съм готов“ — реши той.
29.
Четирима войници водеха Касзаат — по един отстрани и двама зад нея — и изглеждаха несигурни, сякаш не знаеха какво да я правят. Значи не беше под стража, но не беше и свободна. Колебанието им сигурно се дължеше на чина й в помощната войска, осъзна Тото. Касзаат беше сержант все пак, и това смущаваше редниците, пратени да я арестуват.