Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Монк плъзна ръце по телцето му в мрака.
— Пьотър?
Момчето не реагира.
Гръдният му кош обаче се вдигаше и спадаше. Монк плъзна пръсти по лицето му. Ранен ли беше? Паднал или нещо такова? Кожата му беше гореща на допир. А после мъничката ръка трепна като изгубено птиче, откри пръстите на Монк… и ги стисна здраво.
— Пьотър, слава Богу! — Монк го вдигна и приседна на седалката с детето в скута. — Намерих те. Няма страшно, успокой се.
Тънки ръчички се увиха около врата му. Детето буквално гореше, толкова, че Монк усещаше горещината през дрехите си.
Пьотър прошепна в ухото му:
— Тръгвай…
Ледени тръпки полазиха по гръбнака на Монк. Тембърът и тонът на гласа прозвучаха съвсем различно от нормалния неуверен фалцет на детето. Може да беше заради мрака или пък заради силния му страх. Само че телцето му не трепереше уплашено. А едничката дума беше прозвучала повече като заповед, отколкото като молба.
Не беше лошо като идея обаче. Монк стана с детето на ръце. Пьотър му се стори по-тежък, но пък той отдавна беше преминал границата на изтощението и умората гризеше костите му на крачка от припадъка. Марта го поведе назад към вратата. Монк скочи и едва не си изкълчи глезена. С детето на ръце, той забърза обратно към началото на влака. Едната пушка беше с него, но другата беше оставил в първия вагон.
Когато стигнаха там, Монк попита:
— Ще можеш ли да…
Преди да е довършил въпроса си, Пьотър се измъкна от ръцете му и стъпи на крака.
— Остани тук. — Монк се качи бързо във вагона, грабна втората карабина и я преметна през рамото си.
Върна се при Пьотър. Детето го хвана за ръка. Монк издиша продължително. А сега накъде? Влакът беше спрял по средата на тунела. Можеха или да се върнат при Константин и другите деца, или да продължат напред. Но ако искаха да спрат онази луда жена — колкото и нищожни да бяха шансовете им понастоящем, — нямаше смисъл да се връщат назад.
Изглежда Пьотър беше стигнал до същия извод. Момчето го поведе в избраната посока. Към Челябинск 88.
С две карабини на гърба и в компанията на едно хлапе и едно шимпанзе, Монк крачеше в непрогледния мрак на тунела. Бяха описали пълен кръг и се връщаха у дома. Как ли щяха да ги посрещнат там обаче?
Лекарят поклати глава.
— Съжалявам, генерал-майоре. Нямам представа какво им има на децата. Досега никога не са изпадали в подобна кататония.
Савина плъзна поглед из стаята. Две медицински сестри и двама войници бяха помогнали да положат децата на пода, наредени като отсечени дървесни трупи. Донесли от съседните стаи възглавници й одеяла. Тук бяха и двама лекари — д-р Петров беше невролог, а д-р Ростропович — специалист по биоинженерство.
Наметнал елече от стригана овча кожа, д-р Петров стоеше с юмруци на кръста. Медиците се евакуираха, когато Савина прати да ги извикат по спешност. Голяма колона от камиони и пикапи вече чакаха готови да потеглят.
— Няма как да разбера какво е станало без пълно медицинско оборудване — каза той. — А вече натоварихме…
— Да. Знам. Ще трябва да изчакаме, докато пристигнем в московския комплекс. Можем ли да транспортираме децата без опасност за живота им?
— Смятам, че да.
Савина впери поглед в лекаря. Отговорът му беше прозвучал твърде колебливо. Той кимна по-убедено.
— Стабилни са. Можем да ги преместим.
— Заемете се тогава.
— Да, генерал-майоре.
След като прехвърли тази отговорност на медицинския екип, Савина пое обратно към контролната зала в мазето. През цялото време беше поддържала контакт с връзките си в руското разузнаване и армията. Информационното затъмнение около Чернобил изглежда най-после се вдигаше. Носеха се какви ли не противоречиви слухове и догадки за случилото се на церемонията — от ядрен взрив до неуспешно терористично нападение на чеченски бунтовници. Единствената потвърдена информация беше за изтичане на радиация, макар че как и колко оставаше неясно.
А и защо продължаваше да мълчи Николай?
Тревогата подклаждаше допълнително лютия й нрав.
А сега и тази странна история с децата.
Трябваше да се абстрахира от хаоса и да се заеме с непосредствената си задача. Каквото и да беше станало в Чернобил, операция „Сатурн“ щеше да продължи. Дори Николай да се беше провалил, тя нямаше да допусне такова нещо в своята част от плана. Сама по себе си, нейната мисия щеше да разстрои световната икономика, да предизвика смъртта на милиони, да покрие половината планета с радиоактивен облак. Евентуалният провал на Николай щеше да затрудни задачата им, но с помощта на децата все още можеха да успеят.