Последният оракул

Пейнтър бързаше по коридора. Сякаш не му стигаха другите проблеми, а сега и това.

Целият команден бункер беше в режим на блокада след нападението. Както беше очаквал, след огнена20 та смърт на Мейпълторп малцината оцелели командоси се бяха изпарили като духове в нощта. Пейнтър обаче беше решил да ги открие до последния човек, да изрови всеки канал и свръзка, които бяха осигурили на Мейпълторп ресурсите и информацията за организирането на това нападение.

Междувременно трябваше да възстанови реда.

Спешен екип в минимален състав вече беше привикан обратно в комплекса. Ранените бяха транспортирани до местни болници. Мъртвите още не бяха пипани — Пейнтър държеше всичко да си остане непокътнато, докато не пристигне екипът му от криминалисти. Задачата им тази нощ не беше от приятните. Макар вентилационната система да работеше на пълна мощност, за да изчисти катализатора от въздуха, нищо не можеше да премахне миризмата на овъглена плът.

И сякаш не му стигаше работата по разчистването и привеждането на щабквартирата в нормален работен вид, непрекъснато постъпваха повиквания от различните клонове на разузнавателната общност — както за случилото се тук, така и за неуспешния терористичен акт в Чернобил. Повечето от тях Пейнтър отказваше да приеме. Нямаше време за разбори, нито да мери политическото си „достойнство“ с този и онзи. Единственият кратък разговор, който проведе, беше с един благодарен президент. Пейнтър се възползва от признателността му с молба да използва влиянието си, за да го отърве от всички останали.

Защото бяха изправени пред ново нападение.

Ситуация с най-висок приоритет.

И понеже последният възникнал проблем беше свързан с въпросната ситуация, той се зае с него лично и незабавно. Стигна до медицинското ниво и влезе в една от самостоятелните стаи. Лиза и Кат стояха от двете страни на леглото.

В него лежеше Саша. Лиза прикрепваше към слепоочието й вендузата на електроенцефалографа.

— Влошила се е отново, така ли? — попита Пейнтър.

— Това е нещо ново — отговори Лиза. — Няма температура.

Кат стоеше до леглото, скръстила ръце пред гърдите си и свъсила тревожно чело.

— Четях й — надявах се да заспи след всичко преживяно. Слушаше ме. А после изведнъж седна в леглото, обърна се към ей онзи празен ъгъл на стаята и извика името „Пьотър“, после се строполи като мъртва назад.

— Пьотър? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Юри спомена, че има брат близнак на име Пьотър. Сигурно е било халюцинация.

Докато течеше разговорът, Лиза се беше заела с настройката на медицинското оборудване. Саша беше свързана към ЕЕГ и ЕКГ апарати, които следяха неврологичната и сърдечната й дейност.

— Активен ли е имплантът й? — попита Пейнтър и кимна към Саша.

— Не — отговори Лиза. — Малкълм провери. Беше тук, но си тръгна, за да се обади тук-там. Нещо обаче определено е активно. Електроенцефалограмата й показва големи колебания в латералната изпъкналост на темпоралния лоб. Особено вдясно, където се намира имплантът. Прилича на епилептичен припадък, само дето сърдечната й дейност е силно забавена, а кръвното й спадна до критични стойности. Сякаш ресурсите на цялото й тяло са пренасочени към обслужването на един-единствен орган.