Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Савина се наведе към екрана. Камерата улавяше и част от вратата на будката. Сега вратата беше отворена, а през нея в пещерата се виждаха деца. Много деца. Децата от влака.
Савина се мъчеше да разбере какво е станало, когато едно по-голямо момче влезе в обхвата на камерата. Беше високо, тъмнокосо, с дълго и ъгловато лице. Ръцете й се стиснаха в юмруци. Савина познаваше това момче.
Константин.
Какво ставаше, по дяволите?
Покрай всичко случило се от сутринта, не й беше останало време да провери докъде е стигнал лейтенант Борсаков в преследването на американеца и тримата малки бегълци. Сега гледаше как Константин маха с ръка и говори нещо на тълпата от деца. Борсаков явно се беше провалил.
Но какво правеха бегълците в мината?
Савина огледа множеството за американеца и другите две деца. Особено за едното — онова, което искаше да си върне.
Пьотър крещеше, задушен от чернотата. Очите му се бяха ококорили в търсене на някакъв проблясък. Марта го люлееше нежно в силните си ръце. Възползвайки се от хаоса в другия край на тунела, двамата се бяха скрили в последния вагон.
Пьотър знаеше, че трябва да остане с мъжа.
Но мракът…
Не му стигаше въздух, давеше се в черното море. Клатеше се трескаво напред-назад въпреки опитите на Марта да го удържи. Кошмарът му се сбъдваше. Често го беше сънувал — как сянката му се надига и го поглъща, изяжда го, докато не остане само мрак. Единственият начин да се защити беше да се подпали сам, да изгори като факла в мрака, срещу мрака… а после се събуждаше с писъци.
Другите деца казваха, че го виждали насън, виждали го да гори. Първо си беше помислил, че му се подиграват, но след като кошмарът се повтори и потрети, децата започнаха да го гледат странно, избягваха го и рядко го включваха в игрите си. Учителите пък се ядосаха. Караха му се, забраниха му да яде кексчета с мед, казваха, че разстройвал другите деца до такава степен, че дни наред всички се проваляли на тестовете. Виняха го, че ги плаши.
Кошмарът плашеше и него, вледеняваше го от страх… при това беше само сън. За разлика от мрака сега, който беше съвсем истински.
Изпаднал в дива паника, Пьотър се опита да избяга от тъмнината, но тя беше навсякъде. Той търсеше светлина там, където я нямаше. Дори и тази пътека го ужасяваше, но беше по-добра от задушаващото черно.
От материята на мрака се родиха трънчета светлина като надупчено с нажежени игли черно платно, призовани от силата на неговия ужас. Отначало няколко, а после още и още. Пьотър гледаше нагоре към звездната картина, която растеше и тласкаше мрака назад.
Но той знаеше истината. Това не бяха звезди.
Умът му се напрягаше, а сърцето му пърхаше като уловена птичка. Взираше се нагоре, звездите ставаха по-ярки, по-големи, по-наблизо. Знаеше, че трябва да отклони поглед. Но очите му се отваряха все повече… както и мракът вътре в него. Мракът също се стремеше към светлината, виеше от тъмната си яма, побеснял от глад.
Звездите падаха все по-бързо, отначало няколко, после се присъединиха и други. От всички посоки, право към него.
Пьотър чу виковете и усети туптящите сърца. Те го изпълниха със светлината си. Падна назад, а нощното небе се срина върху него и подпали самата му същност.
Някъде отдалеч чу предупредителен крясък на шимпанзе.
Защото Марта знаеше тайната му.
Защото в онези мигове след кошмарите, когато се събуждаше с писъци… в онези мигове имаше не само страх, а и екстаз.
Нещо определено не беше наред с децата.
След като прекъсна захранването, Савина продължи да наблюдава картината, предавана от камерата в МК337. Дори и без звук беше ясно, че децата са все така превъзбудени, въртят се хаотично, някои плачат, други са изпаднали в шок и гледат втренчено в пространството. Единствен Константин бе запазил самообладание. Движеше се сред децата, като ту влизаше в обсега на камерата, ту излизаше.
Савина се взираше, търсейки Пьотър в мелето.
Вярно, че разполагаше с десет омеги, но ако момчето беше там…
А после едно от децата в обсега на камерата се срина на пода. Момичето до него се обърна да види какво става и също падна като подкосено. Последваха ги и други деца. Едно изпаднало в паника момче хукна нанякъде… после и то се озова на земята.
Техникът инженер също забеляза това.