Бялата ръкавица

— В такъв случаи аз съм ваш пленник — каза сър Мармадюк, като сгъна хартията и я върна на капитана па кирасирите.

— Не мой, сър Мармадюк. Уви! Не мой, а на краля.

— Къде ще бъда отведен? По аз забравих. Не трябваше да питам.

— Мястото е споменато в заповедта.

Времето също!

— Съжалявам, че е така… отвърна Скарт, преструвайки се на тъжен, че трябва да изпълни своя дълг. От този документ ще забележите, че нарежданията са безусловни.

— Надявам се, че ще ми бъде позволено да се сбогувам със семейството си?

— Съжалявам от цялото си сърце, сър Мармадюк, но трябва да ви съобщя, че нарежданията ми са много строги. Дори и това е включено в тях.

— Значи не мога да се сбогувам с децата си, преди да се разделя с тях може би завинаги?

— Не говорете така, сър — каза Скарт с вид на извънредно дълбоко съчувствие. — Трябва да има някакво недоразумение. Някой враг ви е наклеветил пред краля. Да се надяваме, че няма да се окаже нещо сериозно. Бих искал да не е така, но в едно поверително писмо ми се нарежда, след като ви съобщя заповедта за вашето арестуване, да не позволявам никакви съобщения между вас и вашите приятели — дори и между членовете на семейството ви — освен в мое присъствие.

 — Тогава ще се разделим във ваше присъствие. Мога ли да повикам децата си тук?

— Разбира се, сър Мармадюк. Уви! Уви! Защо трябва да бъда свидетел на такава тъжна гледка?

Скарт много правилно определи сцената, която последва, като я нарече тъжна гледка. Такава беше тя — твърде тъжна, за да бъде описвана; капитанът на кирасирите изглеждаше толкова натъжен, колкото и другите, които вземаха участие в нея.

Един час по-късно сър Мармадюк Уейд под охраната на кирасирската стража бе изведен от парка Бълстрод на път за оня прочут, или по-скоро позорен, приют за политически затворници, лондонския Тауър.