Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Значи Финли знае, че тя е имала бус?
Беше по-скоро констатация отколкото въпрос. Ласитър вече имаше усещането, че и тази нишка няма да помогне да се разплете кълбото. Ако Финли е знаел, че тя е имала бус, той несъмнено е направил всичко възможно да го проследи.
— О, да — потвърди Стойкович. — Финли е пробвал името на Мари Уилямс и номера на социалната й осигуровка в практически всички бази данни, даже и в тази с притежателите на моторни превозни средства в целите Щати, включително и Аляска.
— И не е намерил нищо?
— Мисля, че се е натъкнал на много „Мари Уилямс“, но никоя от тях не е притежавала „Фолксваген Бус“. А сред притежателите на такава кола не се е намерила Мари Уилямс… Да не ти развалих настроението?
— Не — излъга Ласитър, благодари и затвори.
Всъщност Гари направо се беше изпикал върху настроението му. Простата истина бе, че Грималди и приятелите му имаха три-четири месеца аванс в опитите си да открият Калиста. От друга страна, помисли си Ласитър, аз вероятно съм по-добър в тази работа от тях. И щом аз се затруднявам, то такъв като Грималди сигурно вече е бесен.
Освен ако не му помага Драбовски, ползвайки ресурсите на ФБР. В такъв случай…
Ласитър се разходи по навик до прозореца и се загледа в сивия градски пейзаж. По перваза се трупаше мокър сняг, а вятърът хвърляше снежинки по стъклото.
Разтри очи и седна. Опита се да си представи „Мари Уилямс“ — или както там се наричаше в момента — да откарва буса някъде из пущинаците. И да го оставя да изгние там. А може да го е зарязала на някоя улица с ключовете на него и просто да си е отишла, както се бе простила с толкова много други неща.
Не! Ако бе искала да остави колата, щеше да го направи без усложнения. Само че не го бе направила. Беше изчезнала с него и със сигурност още го караше. Какво означаваше това, по дяволите?
Ако все още притежаваше буса, регистрацията вероятно беше на нейно име. Каквото и да е то… Където и да е тя…
Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Осъзна, че е действал, воден от инстинктите си. Само защото жената е родена в Мейн и снимката е направена в Мейн — или поне снимката на жената, която прилича на нея и за която Дик Бидъл твърди, че е в Мейн, — изобщо не означава, че в момента тя живее там.
От друга страна, защо не? Тя все трябва някъде да живее и макар свидетелствата в полза на подобно твърдение да не са особено надеждни… все пак по-вероятно е да живее в Мейн отколкото във… Финландия.
Ласитър посегна към телефона. В Мейн живееха около един милион души, така че колко ли буса от този модел можеше да има там? И колко от тях бяха собственост на жени? Поиска номера на Управлението за контрол на моторните превозни средства в Огъста и го избра. Естествено, не работеха. Дежурният го посъветва да позвъни отново в понеделник сутринта.
С въздишка Ласитър премина на следващата статия от купа. Беше разказ за хиромантията в женско списание, където екип от хироманти анализираше дланите на четири знаменитости. Според тях Калиста страдала от „прекомерна меланхолия“.
На следващата сутрин взе метрото за Кеймбридж и слезе на спирката за Масачузетския технологичен институт. Веднага съжали, че не бе дошъл с такси. Улиците бяха непроходими. Тоновете разпръсната сол бяха разтопили леда, но водата нямаше къде да се оттече, образуваше лагуни по кръстовищата и принуждаваше нещастните пешеходци да предприемат досадни обиколки и да се решават на отчаяни скокове.
Кабинетът на Торгоф беше в Катедрата по биология на Факултета по здраве, наука и технология, носещ името на Уитакър. Торгоф го очакваше — стегнат млад мъж с черна коса и радостна усмивка. Беше облечен неофициално — дънки, високи туристически обувки и червена тениска с двоен образ на Рой Орбисън под надпис: „Only the Clonely49“.
— Извинявам се, че съм в такъв вид — каза Торгоф и се надигна да му подаде ръка, — но… аз никога не се обличам иначе.
Кабинетът му бе малък и затрупан от книги и списания. Стените бяха покрити с таблици и списъци, тибетски календар, жълти стикери за напомняне, карикатури на побъркани учени. От тавана като мухоловка висеше прашен обемен модел на двойната спирала, изработен от парчета бял картон и градинска тел. До бюрото имаше молберт50, а на самото бюро, сред купищата листа, се мъдреше куб на Рубик — нещо, което Ласитър не бе виждал от години. Торгоф му посочи стол за сядане и се отпусна на своя — ергономичен шедьовър в зелено.
— Какво ви е известно за генетиката? — попита го той. Ласитър го погледна и сви рамене. — Въпросът не е подвеждащ — опита се да обясни Торгоф: — Ако започна да говоря за „локус оперони“ и „транскрипция на РНК полимеразата“… може да загубите интерес. Което няма да е добре. Така че защо просто не ми… — почука се с пръст по главата — кажете какво знаете?
49
Игра на думи, свързана с популярната през 60-те години песен на Рой Орбисън „Only the Lonely“ („Само самотните“); „Only the Clonely“ може свободно да се преведе „Само клонираните“. — Б.пр.
50
Молберт — опънато върху рамка платно за рисуване. — Бел.Dave