Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Да бе, ще запъне крака — измърморих аз. — Как да…
Странно, но когато продължихме напред, нишката започва да тъмнее. Изглежда вампирите се бяха отдалечили на известно разстояние, но след това по някаква причина бяха спрели.
— Май Велхеор наистина се съпротивлява — отбелязах аз. — Скоро ще ги настигнем, бъди внимателен.
— Ами, би ли ми дал нещо, например ножа си. Макар че и с него няма да направя нищо.
Сякаш аз ще мога. Дали с ножа, тоест с кукри, дали с бойни заклинания, създадени от третия път.
— Цялата ни надежда е в съживения вампир. Ще му заповядам да атакува похитителите и там вече ще видим.
— Тогава му дай ножа си — предложи Мирон.
Обърнах се да тичащия след нас мъртвец. Изглеждаше доста страховито — движеше се някак остро, рязко, но изненадващо бързо.
— Ще мине без ножа — реших аз и добавих шепнешком: — Така, вече се приближаваме, нека да се движим по-тихо.
— Виж кой го казва — също шепнешком отвърна Мирон.
Някъде напред се раздаде скърцане и грохот на падащи дървета.
Уау, усещах, че отпред боя беше в разгара си, освен ако вампирите не бяха решили да печелят от сеч, разбира се. Може би Велхеор вече не се нуждаеше от помощ и беше избил всички? Би било чудесно.
И тогава видях… не, по-скоро почувствах, че сме в опасност. Не знам как успях толкова бързо да реагирам, но сграбчих Мирон и отскочих встрани. Претърколихме се на земята, а наблизо с трясък рухна огромно дърво, погребвайки тичащия след нас мъртвец.
— Уф — изпъшка Мирон. — Каква… каква нечовешка реакция имаш…
Да знаеше колко неприятно звучеше това в моята ситуация.
Приклекнахме и се огледахме предпазливо, но звуците на битката вече се бях преместили по-навътре в гората. Изправих се и се приближих до падналото дърво. Изпод ствола се виждаха само краката на повторно починалия вампир.
— Ето че нашата армия я уцелиха — обобщи Мирон. — Добре е сплескан. Умря мъртвеца. За втори път вече.
— Дракон да го вземе — изсумтях аз. — Да вървим, вече са близо!
Да се ориентирам по търсещото заклинание нямаше смисъл — червената нишка описваше невероятни фигури през гората, повтаряйки движенията на вампирите. Явно доста бяха потичали между дърветата.
Оставаше ни само да следваме звуците на схватката до момента, когато най-накрая настигнахме вампирите на открито. Велхеор доста успешно отблъскваше двата вампира, използвайки само един кукри. Всъщност два кукри. Очевидно Велхеор все пак доста бе надценил възможностите на събирача на кръв и другите вампири или значително бе подценил своите умения. Той се въртеше като вихрушка, и макар с усилие, но все пак успешно се защитаваше от атаките на вампирите.
— Какво ще правим? — шепнешком попита Мирон.
Не казах нищо, само трескаво прехвърлях вариантите. Съдейки по видяното, Велхеор можеше да устои на атаките на вампирите, но нямаше никаква възможност за контраатака. Така че трябваше да опитам по някакъв начин да отклоня вниманието им поне за няколко секунди. Единственото, което ме притесняваше, беше да не се получи поредното фиаско със създаването на заклинанието. Вампирите със сигурност щяха да усетят използването на Занаята и втори шанс нямаше да имам. Ей, за какво изобщо си мислех? В края на краищата проблемът можеше да се реши много по-лесно.
Обърнах се към Мирон и се усмихнах:
— Чувал ли си някога за ловния дух?
— Какво?! Какво е този ловен дух?!
— Ще видиш — ухилих се аз.
Излизох на открито, стиснах кукри в ръка и със спокойни крачки се отправих към биещите се вампири:
— Ей, вие! Ако искате да останете живи, най-добре незабавно се предайте!
Реакцията на моя вик беше светкавична. Единият от вампирите с едва забележимо движение на ръката хвърли към мен някаква странна топка енергия. Аз паднах по гръб като камък, пропускайки я над себе си, и отново скочих на крака:
— Последно предупреждение!
„Всичко, което трябва да направя, е да привлека вниманието им — успокоявах се аз. — Няма да успеят да ме нападнат сериозно.“
Един от вампирите се отдръпна от Велхеор и се устреми към мен, войнствено размахвайки кукри. И отново се оставих на интуицията и като по чудо успях да избегна едва различимия удар. От кукрито сякаш се отдели невидима вълна, прелетя край мен и сряза още един вековен ствол. Поне разбрах как точно вампирите бяха повалили всички тези дървета.
Отлично съзнавах, че в открита схватка нямах никакъв шанс, така че бързо започнах да сплитам щит и Въздушни щмруци. Щитът би трябвало да ме защити поне от първия удар на вампира, а юмруците — да ми помогнат да се справя с него. И, разбира се, всичко се обърка — щит така и не създадох, но няколко юмрука все пак успях. Вампирът вече беше толкова близо до мен, че Въздушните юмруци се стовариха върху него почти от упор. Отхвърлиха го на няколко метра, но той дори не загуби равновесие и отново се втурна към мен. Блокирах удара на кукрито му със своя, но вампира се оказа толкова силен, че просто изби ножа от ръката ми. Все така мълчаливо той замахна с ясното намерение да отреже главата ми, но в този момент от гърдите му се показа друг нож.