Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Юто, както подобаваше на водач, беше последна. Шебат продължаваше да мисли, че тя трябваше да е Дясната ръка, но в тези тежки дни благата дума рядко намираше ухото. Шебат й подаде последния меч.
- Запазих го за теб. Изковах го със собствените си ръце, когато бях млад и силен и виждах ясно пътя пред себе си. Най-добрата ми работа. Понякога металът... - той потри пръсти, търсейки точната дума - просто се получава добре.
Тя се усмихна тъжно, докато го поемаше от ръцете му.
- Ще свърши ли това добре, как мислиш?
- Да се надяваме.
- Страхувам се, че сме изгубили пътя си. Някога бях толкова сигурна в посоката, че ми трябваше само крачка и вече бях на верния път. Сега съм налегната от съмнения и не знам накъде да се обърна.
- Уердинур иска само най-доброто за всички ни. - Шебат се замисли дали така не убеждаваше себе си.
- Всички искаме това. Но не сме на едно мнение кое е най-добро и как да го постигнем. Уердинур е добър човек, силен и любящ, заслужава възхищение за много неща.
- Казваш го, сякаш е нещо лошо.
- Помага да се съгласиш с него, когато си на друго мнение. Тихият глас бива удавен в бръщолевенето. Уердинур има огън в гърдите. Изгаря от нетърпение да пробуди дракона. Да направи света пак какъвто беше.
- Лошо ли ще е?
- Не. Но светът не може да се върне назад. - Тя вдигна меча и го огледа. - Страхувам се.
- Ти? Не е възможно!
- Възможно е. Не от враговете ни. От нас се страхувам.
- Създателя учи, че не е важен страхът, а как го посрещаме. На добър път, стара приятелко. - Шебат прегърна Юто и се замисли колко много му се искаше отново да е млад.
Преминаха под Високата порта с бърза и решителна крачка, защото веднъж обсъди ли аргументите и каже ли думата си, Съветът, няма място за бавене. Крачеха, препасали добре наточени мечове и щитове, които са били древни дори по времето на прадядото на прадядото на Юто. Крачеха, стъпвайки върху гравираните върху бронз имена на предците си, и Юто се замисли дали драконовите хора от миналото щяха да се съгласят с днешната им кауза? Дали Съветът от миналото е изпращал хора навън да убиват? Сигурно. Времената рядко се менят толкова, колкото си мислят хората.
Оставиха Ашранк зад гърбовете си, но го носеха със себе си - свещената земя от дома в кесията на кръста й. Крачеха бързо и решително и не след дълго стигнаха до езерото на Търсача. Небето се оглеждаше в гладката му повърхност. Скарлеър ги чакаше при руините.
- Хванахте ли ги? - попита Юто.
- Не. - Младият ловец смръщи чело така, сякаш измъкването на вън-шноземците беше обида в лицето му. Мъжете, особено младите, често приемаха като лична обида нещата от живота, като внезапно изсипалия се дъжд или падналото дърво. И превръщаха обидата в извинение за без-разсъдство и злодеяние. Трябваше да го държи под око. - Но хванахме следите им.
- Колко са?
Маслингал клекна до земята и стисна замислено устни:
- Следите са объркващи. Понякога изглеждат така, сякаш двама искат да минат за дузина, а понякога - сякаш една дузина иска да минат за двама. Понякога приличат на следи, оставени по невнимание, понякога -сякаш са искали да ги последваме.
- Ще получат каквото искат, че и отгоре - изръмжа Скарлеър.
- Никога не давай на врага това, което най-много иска - каза Юто, но знаеше, че няма избор. Всъщност кой въобще имаше избор на този свят? - Тръгваме след тях. Но ще бъдем предпазливи.
Едва когато снегът заваля и скри луната, Юто даде знак за почивка. Лежа върху топлата земя, будна под тежестта на водачеството и измъчвана от тревоги за предстоящото.
На сутринта беше студено и тя даде знак да облекат кожите. Напуснаха свещената земя и тръгнаха през гората. Тичаха. Скарлеър водеше с бърз и безмилостен темп, винаги отпред, обръщаше се, подканваше ги да бързат още повече. А Юто трепереше, беше изморена и запъхтяна и се чудеше колко години още й оставаха, в които ще може да тича така.
Спряха да ядат на място без нито едно дърво, само непокътнат сняг -поле от бяла невинност, но Юто знаеше какво лежи отдолу. Кора замръзнала пръст и под нея тела. Гниещите останки от външноземците, дошли да дупчат земята, да ровят в потоците, да секат горите и да строят гнусните си бараки между гробниците на славните герои от миналото. Съсипваха света, съсипваха се един другиго и разпространяваха като чума алчността си из свещените земи.