Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Е, добре, ще ти кажа, тъй като иначе няма да се успокоиш. Действително стигнахме до извода, че през 1782 година в редиците на пазителите е имало предател, може би същият мъж, който в предходните години е издавал информация, довела до опитите за покушение над граф Сен Жермен в Париж, Доувър, Амстердам и в Германия. — Той почеса темето си. — Но в хрониките този човек не се посочва поименно. Въпреки че графът е успял да разбие Флорентинския алианс, предателят в редиците на пазителите никога не е разкрит. Вашите посещения в 1782 година трябва да помогнат това да се случи.

— Според Гидиън, Люси и Пол имат нещо общо с това.

— Действително има някои улики, които навеждат на подобно предположение. — Господин Джордж посочи вратата на драконовата зала. — Но сега нямаме време да навлизаме в детайли. Помни, каквото и да се случи, стой близо до Гидиън. Ако бъдете разделени, се скрий някъде на сигурно място, където да изчакаш връщането си в наше време.

Кимнах. Поради някаква причина устата ми пресъхна.

Господин Джордж отвори вратата и ме пусна да мина първа. С огромната ми рокля едва успях да се промуша покрай него. Залата беше пълна с хора, които ме зяпнаха и от притеснение лицето ми веднага се изчерви. Освен доктор Уайт, Фолк де Вилърс, господин Уитман, господин Марли, Гидиън и неповторимия Джордано, под огромния дракон стояха още петима мъже с тъмни костюми и сериозни лица.

Искаше ми се и Ксемериус да е тук, за да ми каже кой от тях е вътрешният министър и кой е носителят на Нобелова награда, но той имаше да изпълнява друга задача. (Не му я бях възложила аз, а Лесли. Но за това по-късно.)

— Господа, мога ли да ви представя Гуендолин Шепърд? — Това бе по-скоро риторичен въпрос, зададен с тържествен глас от Фолк де Вилърс. — Тя е нашият рубин. Последната пътуваща във времето от кръга на дванайсетте.

— Тази вечер ще се представи за Пенелъпи Грей, повереница на виконт Батън — допълни господин Джордж.

Джордано измърмори:

— Която, след днешната вечер, вероятно ще влезе в историята като дамата без ветрило.

Хвърлих бърз поглед на Гидиън, чийто виненочервен, извезан редингот действително пасваше много добре на моята рокля. За мое огромно облекчение, не носеше перука, защото иначе заради голямото напрежение сигурно щях да избухна в истеричен смях. Но във външния му вид нямаше нищо смешно. Изглеждаше перфектно. Кестенявата му коса бе прибрана в опашка на тила, а на челото му небрежно се спускаше една къдрица и прикриваше раната. Както толкова много пъти, и сега не успях да разгадая изражението на лицето му.

Един по един се здрависах с непознатите господа, като всеки се представи (имената им влизаха през едното и излизаха през другото ми ухо, Шарлот беше напълно права що се отнася до умствения ми капацитет), а аз бъбрех неща от сорта на "много ми е приятно" или "добър вечер, сър". Като цяло, това бяха едни доста сериозни мъже. Само единият от тях се усмихна, а другите гледаха, сякаш непосредствено им предстоеше ампутация на крака. Онзи, който се усмихна, положително бе вътрешният министър, тъй като политиците бяха много по-щедри в раздаването на усмивки, просто защото професията им го изискваше.