Черепният трон

Лесно беше да се разбере защо. Лийша беше бледа, с подпухнало лице и кървясали очи. За жена, която не обичаше да се гримира, дебелият пласт пудра по лицето ѝ говореше достатъчно, както и изпъкналите като въжета жили на шията ѝ.

Болна ли беше? Лийша бе може би най-могъщата лечителка в Теса, но носеше по-голям товар на раменете си дори от Роджър, а и почти не си даваше почивка. Тя му се усмихна слабо и той ѝ отвърна с широка, макар и напълно неискрена усмивка.

Седящият до него Гаред изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да излезе от кожата си. Никога нямаше да позволи нещо да се случи на Роджър, но едрият дървар имаше навика да чупи нещата, които искаше да поправи.

До барона се бяха подредили Ърни Пейпър и Смит, които разговаряха тихо, допрели глави. Едва ли бяха наясно каква е причината за напрежението в стаята, но можеха да се досетят, че пратеникът на херцога не е дошъл на гости.

Хари Ролър докосна ръката на Роджър. Старият жонгльор познаваше историята му с Джейсън по-добре от всички присъстващи, но си беше сложил маската и дори Роджър не можеше да разгадае истинските му мисли.

— Тоя няма да започне да създава проблеми, освен ако ти не започнеш пръв.

Школуваният глас на Хари се чуваше само от тях двамата.

— Мислиш, че си е заситил жаждата за кръв и сега всичко ще бъде наред? — попита Роджър.

— Естествено, че не — отвърна Хари. — Второгласния никога не забравя обидите.

Второгласния. Така останалите жонгльори наричаха Джейсън Златния тон по времето, когато Арик Сладкогласния беше вестоносец на херцога. Говореше се, че има повече покровители заради връзките на чичо си Джансън, отколкото заради златото в гласа си.

Но никой не смееше да нарече Джейсън „Второгласния“ в лицето, освен ако не беше готов за бой. Чичото на Джейсън беше добър не само в сметките. Майстор Джейкъб не беше първият — или последният — чието убийство Джейсън бе извършил безнаказано.

Хари като че ли прочете мислите му.

— Вече не си някой второкласен уличен изпълнител, Роджър. Ако ти се случи нещо, всяко копие в Хралупата ще се вдигне, за да въздаде правосъдие.

— Светъл ден за правосъдието — отвърна Роджър, — но аз просто ще си бъда мъртъв.

В този момент Артър и Гамон скочиха на крака, последвани бързо от останалите съветници, и в стаята влязоха граф Тамос и Джейсън Златния тон.

Златния тон излъчваше все същата мазна арогантност, която си спомняше Роджър, но работата за трона очевидно му понасяше добре. Последния път, когато го беше видял, Джейсън беше по-слаб.

Роджър запази жонгльорската маска на лицето си, с ококорени очи и залепена усмивка, но вътрешно се чувстваше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. Усещаше тежестта на ножовете в калъфките, привързани към ръцете му. До вратата пазеха Дървени войници, но нито те, нито който и да е друг от офицерите край масата можеше да се движи по-бързо, отколкото можеше да хвърля Роджър.

Но после какво?