Кръвно отмъщение

— Но това е единственият шанс да се доберем до онези двамата!

— Глупости — каза Бък. — Още утре ще знам къде ги държат и момчетата ми ще очистят твоите убийци без проблеми.

— Момчетата ти нямат нищо общо — каза Нина.

— А Бейби какво общо има? — попита Бък. — Заинтересован ли е в случая, или просто изпълнява всичките ти капризи?

Нина го погледна надменно и каза:

— Изпълнява капризите ми. Това притеснява ли те?

Бък въздъхна и се усмихна.

— Жал ми е за момчето!

— По-добре ми намери снайперска пушка — каза Нина. — Със заглушител и огнегасител. Може да успеем да ги измамим.

— Вариантът с Доносника? — досети се Бък. — Не мисля, че ще стане. Те не повтарят грешките си.

— Още изобщо не знаем какво са замислили — каза Нина. — Но няма нищо лошо в това да се приготвим. Ще ми намериш ли пушка, или да си търся на друго място?

— И гранатомет, ако щеш — каза Бък.

Нина помисли и отвърна:

— Няма нужда от гранатомет. Бейби никога не е стрелял с гранатомет.

— Пошегувах се — каза Бък.

След като направи голям кръг по булевардите, Нина го остави отново на площад „Арбат“ и на сбогуване той попита:

— И все пак, къде го криеш? Имам няколко работи за човек, който може да стреля добре.

— После ще говорим — каза Нина.

Докато караше към Строгино, тя размишляваше над това, действително ли е просто професионален убиец? Искаше й се да мисли така и си търсеше някакви възвишени мотиви — отмъщението за мъжа и децата й. Даже присъдите на „Съда на Народната съвест“ изпълняваше само за да получава после в замяна нужната информация за клиентите си. Но колкото повече си търсеше оправдание, толкова по-страшно й ставаше при мисълта, че като някакъв тигър-човекоядец е обречена да убива отново и отново. И наистина, особеното състояние, което я обземаше в момента на акцията, й харесваше и се случваше да се готви за убийството със сладкото чувство на очакване на това състояние. А може би това, което става с нея, е просто психическа аномалия и тя е болна? Болна от жажда за убийство?

Когато влезе във входа, забеляза, че пазачът я изпрати с някакъв странен поглед, след като я поздрави. Тя се качи, отвори вратата и чу нещо в далечния край на апартамента.

— Аня! — повика я тя. — Кой е там?

Тя машинално посегна към браунинга в кобура под мишницата си, но Аня вече излизаше да я посрещне, по халат, разрошена и смутена, въпреки радостната усмивка.

— А, Нинуля — проточи тя. — Толкова рано…

Нина я хвана за яката на халата и я дръпна към себе си. Не беше сбъркала, от Аня се носеше дъх на алкохол.