Кръвен обет [bg]

При това положение имаше ли смисъл да рискува да прониква във вилата на Шарлемунд? Разбира се, все още му предстоеше да разследва и ректора.

— Благодаря ти за оказаното съдействие — каза Адамат. — Предай на господаря си, че няма да се намесвам в делата му. Стига да мога.

Евнухът леко се усмихна.

— Той ще остане доволен.

— Сусмит, бъди така добър да изпратиш нашия гост.

След секунди боксьорът се върна и се отпусна на дивана.

— Побиха ме тръпки — рече той.

— Ставаме двама. — Адамат дръпна дълбоко, наслаждавайки се на уханието на тютюна. Той бе ароматизиран с череша, с приятен за гърлото аромат, и оставяше лек вкус върху езика. Особено успокояващо. — Смяташ ли, че той казва истината?

Сусмит изсумтя.

— Неизменна откровеност.

Адамат го погледна любопитно.

— Наистина ли? Аз бях чувал, че на евнуха не може да се има доверие.

— Така е — потвърди Сусмит. — Но когато говори от името на Съдържателя, думата му е по-тежка от злато.

— Ще трябва да приема твоите думи — рече инспекторът, макар да си отбеляза, че трябва да прегледа делата на Съдържателя, макар и не толкова обстойно, че да докара смъртта си.

Следващия час той прекара на бюрото си, преглеждайки днешния вестник, докато Сусмит дремеше на дивана. Когато Адамат реши да се оттегли, нощта бе притихнала.

Все още замислен, той се изкачи по стълбите, следван от боксьора. На горния етаж Адамат спря и се обърна.

— Ти не запали ли лампата, когато се качи?

Някои неща, придобити от опита, се бяха превърнали в инстинкт. Адамат се хвърли назад, без да обръща внимание на протестите на боксьора. Нещо прелетя край гърлото на инспектора. Сусмит изруга, отекна пистолетен изстрел.

Адамат остана да лежи на стълбите, с пищящ от гърмежа слух. Изстрелът бе долетял от коридора на горния етаж. Инспекторът не беше уцелен, но не смееше да попита Сусмит. Той мълчаливо притисна ръка към шията си, напипвайки кръв. Острието на бръснач леко бе разкъсало кожата.

Адамат се заслуша. Сусмит бе паднал чак на дъното на стълбите и или проявяваше достатъчно разумност да пази тишина, или бе убит. Инспекторът се надяваше, че в случая става дума за първото.

Той безшумно си пое дъх. Незнайният нападател изчакваше на върха на стълбището. В коридора нямаше движение — скърцащите дъски щяха да го издадат. Но рано или късно нападателят щеше да се раздвижи. Трябваше да знае, че не е могъл да порази и Адамат, и Сусмит с един изстрел. Затова инспекторът продължаваше да напряга сетивата си в опит да отгатне бройката на убийците. Те бяха влезли в къщата, докато той е чел вестника, най-вероятно през някой от прозорците на горния етаж.

Инспекторът бавно се изправи на колене, избягвайки да докосва средата на стълбището, защото то също имаше навика да скърца. Приведен, той започна да се изкачва, докато не достигна последните стъпала.