Ритуалът [bg]

Старецът поклати глава.

— Няма нужда. Ще си починем, докато се подготвяме.

Вдигна глава и огледа тъмните скали над главата си.

— По стълбата нагоре?

Виктор кимна.

Предводителят се приближи с немощни крачки до паянтовата конструкция и постави ръка върху нея. Сведе главата си, въздъхна едва чуто и повдигна крак.

— Изчакайте — каза Виктор. — Нека се кача пръв. По-удобно ще е, ако се наложи да ви изтегля.

Мъжът отстъпи встрани и Виктор можеше да се закълне, че различи проблясък на благодарност в очите му.

Метна раницата обратно на гърба си и се хвана за напречните пръти. Разтърси ги, за да се увери, че ще издържат общата тежест, и внимателно пое нагоре.

Здрачът преминаваше в тъмнина, но това не му пречеше.

Добра се до малка обла площадка само с няколко движения. Приближи се до елипсовидния вход на пещерата и надникна вътре.

Усещането трая само миг, но бе толкова наситено, че го накара да се задъха. Тялото му изтръпна, сякаш недоловима звукова вълна се изтръгна от предметите в раницата и проникна във всяка негова клетка, изпълвайки я с енергия. Мислите му препускаха, добили неподозирана контрастност и чистота.

Вътрешността на пещерата винаги го бе очаровала. Мястото излъчваше святост и мистичност. Знаците бяха навсякъде, стига човек да имаше способността да ги види. По стените проблясваше вода, която се стичаше до дъното и се събираше в малък, плитък басейн. Лека усмивка се появи върху устните му. Земната влага бе пред очите на всички посетители, но никой не се бе запитал откъде се появява тя на метри над земята, при това в напълно безводен район.

Зад ръба на площадката долетя тих стон.

Виктор се обърна назад и коленичи до ръба. Немощното тяло на възрастния мъж се бе отпуснало върху напречните пръти, неспособно да направи каквото и да било усилие.

Освободи ремъците на раницата и я свали от гърба си. Когато я подпря на ръба на процепа и отстъпи от нея, кристалната чистота на мислите му се замести от неудовлетворение и някакъв неосъзнат, първичен страх. Страх от възможността никога повече да не се докосне до мистичните предмети. Стисна зъби и обърна гръб. Нямаше за какво да се безпокои, щеше да се отдели на не повече от една крачка. Неприятното усещане отмина, но остана лека, едва доловима тревога.

Надвеси се над ръба и попита.

— Всичко наред ли е?

Голото теме на стареца бавно се повдигна.

— Да, доколкото това е възможно — долетя тихият отговор.

— Но мисля, че няма да се справя без помощта ти.

— Разбира се, ей сега идвам.

Виктор завъртя глава обратно и хвърли поглед съм самотната раница. След това решително се прехвърли през ръба и заслиза по стъпалата.