Игрите на Немезида [bg]

Някой удари по вътрешната врата на шлюза. Гласовете вече бяха по-силни. По-многобройни. Наоми знаеше, че може да отвори вратата, но ако го направеше, Син нямаше да е единственият, който ще излезе през нея. Ако той искаше, досега можеше да я е пребил. Това, че не го е сторил, означаваше, че е избрал да не го прави. Наоми имаше чувството, че сърцето ѝ е притиснато между два камъка. Не можеше да отвори вратата. Трябваше да я отвори. Не можеше да убие Син. Не можеше да го спаси. „Каквото и да направиш сега — помисли си тя, — ще съжаляваш за него вечно.“ Минаха секунди.

Друг глас. Филип от другата страна на вратата на шлюза. Тя го чуваше как вика, как ѝ нарежда да отвори. Звучеше трескаво.

Как, по дяволите, все успяваше да се напъха в такива ситуации?

— Бъди силна — каза Син. — Заради Филипито, бъди силна.

— Добре — отвърна тя и раззина уста в прозявка, отваряйки гърлото и евстахиевите си тръби. Натисна ОТВОРИ ВЪНШНАТА ВРАТА и Син изкрещя. Наоми усети силно дръпване, докато въздухът излиташе в космоса. Адреналин изпълни кръвта ѝ, когато бе подложена на невидима атака срещу всеки квадратен сантиметър плът. Въздухът излетя от гърдите ѝ, като се помъчи да отнесе и дробовете ѝ със себе си. Син се вкопчи в рамката на шлюза в опит да се задържи вътре, завъртя се, изкрещя, изчезна.

С празни дробове, тя нямаше никакъв резерв. Не бе задържала дъх, живееше от въздуха вътре в себе си. Някои можеха да задържат дъха си по две минути. Във вакуума тя би могла да издържи може би петнайсет секунди без чужда помощ.

„Хиляда и едно.“ Наоми се премести, за да се долепи до вътрешната врата, и погледна навън. Пустотата бе там, необятен купол от звезди. „Чецемока“ сияеше в слънчева светлина, по-ярка, отколкото Земята някога е виждала. Свързващият тунел висеше от лявата ѝ страна, прекалено ярък, за да гледа право в него, и повече от наполовина издърпан. Ребрата я боляха; очите я боляха. Диафрагмата ѝ се напъваше в опит да изпълни дробовете ѝ, които се бяха свили на възел. Ако имаше скафандър, щеше да разполага с маневрени двигатели. Но без тях имаше само един шанс и никакво време за мислене. „Хиляда и две.“ Тя се изстреля.

За момент зърна Син с крайчеца на окото си като бледо движение. Слънцето бе под нея, огромно и ярко. Топлината притисна гърлото и лицето ѝ. Млечният път се простираше като дъга през безкрайното небе. В кръвта ѝ се трупаше въглероден диоксид; тя го усещаше по изгарящото си желание да вдиша. „Чецемока“ растеше бавно. „Хиляда и пет.“ Страната му бе нашарена със сенки, всяка издатина и нит нарязваше слънчевата светлина с ивици мрак. Всичко ѝ се струваше малко извън фокус, защото очите ѝ се деформираха. Звездите се превърнаха от диамантени точици светлина в ореоли, а после в облаци, сякаш цялата вселена се разпадаше. Тя бе мислела, че ще е тихо, но чуваше биенето на сърцето си, все едно някой блъскаше с чук на съседната палуба.