Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Изведнъж всичко помръкна. Обзе го твърда увереност, че Маквей няма да се справи. Въпреки целия си полицейски опит, този път бе налетял на костелив орех и Шол щеше да победи, както предсказваше Ремер. А после какво?
Въпросът всъщност не беше никакъв въпрос, защото Озбърн знаеше отговора. Беше пълзял сантиметър по сантиметър, беше стигнал почти до края, но в последния миг всичко щеше да рухне. И така щеше да загуби сетната капчица надежда в своя живот. Защото от този миг вече никой нямаше да се добере толкова близо до Ервин Шол.
— Извинете ме — рязко каза той.
Изправи се, заобиколи Ремер, мина в съседната спалня и спря там сред мрака. От другата стая продължаваха да долитат гласове. Тримата разговаряха все тъй оживено. Нямаше значение дали е с тях или не. И утре щеше да е същото, когато със заповед в ръка тръгнеха към Шол, оставяйки Озбърн в хотела под охраната на полицаите от БКА.
Стаята изведнъж му се стори непоносимо, мъчително тясна. Той мина в банята, светна лампата и потърси чаша. Нямаше. Завъртя крана, наведе се и пи от шепа. После плъзна мократа длан по врата си и усети хлад. В огледалото зърна как Нобъл влезе в спалнята, взе нещо от нощното шкафче, хвърли поглед към него и се върна при другите.
Без да откъсва поглед от своето отражение, той посегна да спре водата. Лицето му беше пребледняло, по челото и горната устна избиваха капчици пот. Вдигна ръка и видя, че трепери. Както стоеше неподвижно, той осъзна мисълта, която отдавна напираше в съзнанието му и същевременно чу собствения си глас. Чу го толкова ясно, че за момент се запита дали наистина не бе проговорил.
— Шол е тук, в Берлин. В хотел отвъд парка.
Изведнъж цялото му тяло потрепера и Озбърн помисли, че ще припадне. Сетне слабостта отмина и той ясно осъзна още нещо. След всичко преживяно Маквей нямаше право да му отнеме истината. Шол беше прекалено близо. Каквото и да му струваше, както и да му пречеха мъжете в съседната стая, нямаше да изтърпи още двайсет и четири часа, без да узнае защо са убили баща му.
99.
Гледката на трима мъже, разговарящи в хотелска спалня, обикновено е твърде скучна, но може да бъде и интересна, особено ако се фотографира под ъгъл от затъмнена стая през телеобектива на автоматичен фотоапарат.
Внезапно камерата отстъпи място на бинокъла, когато в спалнята влезе четвърти човек, надяващ в движение сакото си. Един от тримата стана и пристъпи към него. Размениха няколко думи, после седящият до тях вдигна телефона. След малко той остави слушалката и първият човек тръгна към вратата. Почти на прага се обърна и каза нещо на онзи, с когото бе говорил. Другият се поколеба, после изчезна някъде настрани. След малко се върна и подаде нещо на първия, който веднага отвори вратата и излезе.
Докато само на няколко крачки от нея мъртвият програмист постепенно се вкочаняваше в елегантната мраморна вана, симпатичната блондинка остави бинокъла и посегна към радиостанцията.
— Наталия — изрече тя.
— Луго — долетя отговорът.
— Озбърн току-що излезе.
Озбърн беше уверен, че Маквей не би му дал пистолета и изобщо не би го пуснал да припари навън от стаята, ако знаеше какво е замислил. Затова просто каза, че с нищо не може да помогне в полицейските работи, а напоследък се чувства малко потиснат и замаян, тъй че би желал да се поразходи на чист въздух.
Беше десет без пет. Преуморен и загрижен за куп неща, Маквей се позамисли и даде съгласие. Помоли Ремер да осигури полицейски придружител, а на Озбърн строго заръча да не напуска комплекса и да се прибере до единайсет.
Озбърн послушно кимна и тръгна към вратата. Точно в този момент се обърна и помоли за пистолета. Ходът беше добре обмислен. Маквей трябваше да прецени положението и да стигне до извода, че Озбърн просто иска допълнителна гаранция за сигурност. Но въпреки това за няколко секунди настана напрегнато мълчание, докато полицаят най-сетне омекна и му подаде автоматичния CZ на Бернхард Офен.
Преди да измине десетина крачки по коридора, Озбърн бе посрещнат от инспектор Йоханес Шнайдер — висок трийсетгодишен мъж със сплескан, явно неведнъж чупен нос.
— Значи искате да подишате чист въздух — добродушно подхвърли полицаят със силен немски акцент. — Да вървим.
Още при настаняването в апартамента Озбърн бе открил рекламна брошура, в която Европейският център се описваше като комплекс от над сто заведения — магазини, ресторанти, барове и казино. Имаше и подробни схеми с входовете и изходите на сградите.
— Бил ли сте някога в Лас Вегас, инспектор Шнайдер? — запита с усмивка Озбърн.
— Не, не ми се е случвало.
— Знаете ли, малко си падам по хазарта. Как е тукашното казино?