Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Лейла и Бен Рои се спогледаха объркано, без да имат представа какво общо има това с Дитер Хот или с Менората. Лейла обърна страницата. Споменатото каре също беше подчертано с червено. Беше озаглавено: „Скелетите от Хохер Гол“. Отново се спогледаха и зачетоха.
През май 1961-ва на мястото, белязано от каменната могила, група туристи открива шест скелета, след като през нощта необичайно силен дъжд отмива повърхностния пласт на плиткия гроб, в който са били погребани. Всичките са на мъже и всички са загинали от огнестрелни рани. Останките от дрехите им дават основание да се предполага, че са били концлагеристи, но самоличността им остава неизвестна и до ден-днешен, както и причината, поради която са се озовали в подножието на Хохер Гол. Понастоящем са погребани в гробището на Берхтесгаден. Традиция е, когато минава, в знак на почит туристът да добави камъче към могилата.
Помълчаха докато осмислят тази информация, след което в един глас казаха:
— Концлагеристите от Дахау.
Бяха развълнувани, въодушевени. Лейла подаде книгата на Бен Рои, бръкна в чантата си, извади бележника си и трескаво запрелиства страниците му.
— Жан-Мишел Дюпон — измърмори. — Той спомена нещо за нацистите, как… — Намери търсената страница, прокара пръст по нея и зачете: — В края на войната нацистите или изнасят зад граница плячкосаните съкровища, или ги скриват в тайни убежища в самата Германия, обикновено в изоставени мини.
Погледна Бен Рои. За миг погледите им срещнаха, след което и двамата неистово се захванаха за работа. Лейла разтвори книгата и започна да записва подробностите за мината и местоположението й, почеркът й беше толкова нечетлив от вълнение, че в крайна сметка се принуди да откъсне страницата и да започне наново. Бен Рои се беше изправил и говореше бързо по мобилния си телефон, гласът му се усилваше и затихваше, докато крачеше нагоре и надолу по хълма, а лявата му ръка описваше полукръгове, сякаш искаше да ускори нещата.
След пет минути всичко беше уредено: два билета за полета от 11:15 от „Бен Гурион“ до Виена, след това свръзка до Залцбург — най-близкото летище до Берхтесгаден, където щеше да ги чака кола под наем. Ако някакво непредвидено забавяне не им попречеше, до късния следобед щяха да са в Германия.
— Дай да се размърдаме — каза Бен Рои и закрачи бързо надолу. — Ако изпуснем този полет, следващият е чак утре.
— Ами Халифа?
— Да го духа. Вече знаем къде е. Той не ни трябва.
Детективът изчезна по пътеката. Лейла се обърна към Шлегел, който през цялото време беше седял безмълвен и неподвижен, вперил поглед в гористите хълмове. Взе ръцете му в своите и положи книгата в тях.
— Благодаря ти, Исак — прошепна. — Няма да изоставим Хана. Обещавам ти.
Поколеба се, но след секунда се наведе и целуна стареца по бузата. Той й кимна едва доловимо и сякаш измърмори нещо, но прекалено тихо, за да го чуе Лейла — може би „сестра ми“, но не беше сигурна. Стисна ръката му, изправи се и последва Бен Рои. Двамата се затичаха към изхода на болничния комплекс и излязоха на улицата. Лейла все още стискаше смачканата на топка страница, която беше откъснала от бележника си, и когато стигнаха до колата, я хвърли в едно улично кошче за отпадъци, преди да се качи на дясната седалка.
На поста си отсреща Ави Щайнер ги проследи как тръгват и се включват в уличното движение. След това измърмори нещо в уоки-токито си, запали двигателя на сааба, излезе от безистена на гаража, сви зад ъгъла, спря до кошчето за боклук и излезе от колата.
Йерусалим
Хар Цион чакаше до телефона, когато той иззвъня. Гледаше през прозореца на апартамента си и втриваше балсам в голите си ръце и тяло. Наведе се, да го вдигне и леко се намръщи от болката — даже и с крема през последните месеци кожата му се опъваше все повече. Отговори с едно бързо „Кен“ и мълчаливо продължи да слуша гласа от другата страна на линията. Болезненото му изражение, когато се беше навел да вдигне телефона постепенно премина в съсредоточено, а след това в широко усмихнато.
— Подготви „Чесна“ — каза накрая. — И поговори, с когото трябва на летището, ще се наложи да им лепнем предавател, просто за да сме сигурни. Чакай ме долу след двайсет минути. О, да, Ави, идвам. Със сигурност идвам.