Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Сега какво ще правим?
— Хмм? — Бен Рои продължаваше да тъне в мислите си.
— Сега какво ще правим? — повтори Лейла.
Той тръсна глава и се опита да се върне в настоящето.
— Ще се молим онзи мухльо Халифа да открие нещо.
— Ами ако не открие.
— Тогава започваме пак да звъним на тоя и на оня. И ще звъним, докато не намерим каквото ни трябва.
Той забави крачка и я погледна, със зеници свити от подозрение и неприязън, преди отново да поеме надолу по хълма. Лейла вървеше по петите му. Излязоха от двора на болницата, качиха се в беемвето му и подкараха към главното шосе към централен Йерусалим. Малко преди да тръгнат, Лейла зърна за миг син сааб, паркиран в безистена пред някакъв античен гараж на ъгъла срещу болницата. Шофьорът се беше навел над волана и очевидно гледаше право към тях. Всичко стана само за част от секундата, те отминаха и продължиха към града.
Зад тях Ави Щайнер запали двигателя на сааба.
— Добре, значи отново са се раздвижили — измърмори в уоки-токито си. — Канфей Нешарим, на изток. Тръгвам след тях.
Даде на първа, включи се в движението и си проправи път между колите, докато се озова точно зад тях.
Луксор
В кабинета си Халифа дъвчеше парче ряпа от пакета туршия, който си беше купил по пътя от вилата на Хот. Въздъхна с неохота и набра мобилния номер на Бен Рои. Израелецът вдигна след четвъртото иззвъняване и както обикновено не се затрудни да любезничи.
— Е?
— Е?
— Нищо.
— Мамка му!
— А ти?
— На теб как ти звуча, да го еба?
Халифа поклати глава и се зачуди способен ли е този мъж да състави изречение, в което да няма псувня. През целия си живот…
— Ходихте ли отново при близнака? — Опита се да говори възпитано и да не се замисля колко извънредно неприятен му е израелецът.
— Тъкмо приключихме с него.
— И?
— Шибана история. Той е зомби. Само седи, мачка си книгата и издава шантави звуци.
Отзад се дочу женски глас — сигурно на Лейла ал Мадани, — който попита Бен Рои какво си говорят, а израелецът отвърна с агресивното: „Хайде изчакай, ако обичаш!“
— И в къщата на Хот нямаше съвсем нищо, така ли? — гръмна отново по линията гласът на Бен Рои. — Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Преобърнахме всеки квадратен сантиметър.
— А градината?
— И нея.
— Ами…
— И колата. И хотела му. А александрийската полиция преобърна бившата му къща. Тук няма нищо, Бен Рои. В Египет няма нищо.
— Е, значи си пропуснал нещо.
— Не съм пропуснал. — Халифа стисна юмруци. — Тук няма нищо, казвам ти.
— Ами продължавай да търсиш.
— Ти май не ме слушаш. Тук няма нищо. Какво искаш от мен? Да прекопая целия Луксор ли?
— Ако трябва, ще го прекопаеш, да! Трябва да я намерим. Аз трябва да…
Израелецът млъкна внезапно, сякаш преглътна забележка, която възнамеряваше да направи. Настъпи кратко мълчание, след което заговори отново, този път малко по-спокойно, макар и с усилие.
— Знаеш какъв е залогът. Просто продължавай да търсиш.
Египтянинът безпомощно махна с ръка. Все едно говореше на стената. Измърмори със стиснати устни едно: „Добре, добре, ще видя какво мога да направя“ и се наведе напред, готов да затвори телефона.
— Между другото, каква беше книгата? — попита.
— Моля?
— Каза, че братът на Шлегел имал някаква книга.
Отново кратко мълчание. Въпросът явно притисна израелеца до стената. Последва приглушена размяна на реплики с Лейла. Следващото, което Халифа чу, толкова силно, че му се наложи да отдръпне слушалката от ухото си, беше свистене на гуми по асфалт, като от внезапно сменяща посоката си кола, придружено от гневен хор от клаксони.
— Бен Рои?
— Ще ти звънна! — изкрещя израелецът. А след това към Лейла: — Ти къде гледа ма…
Линията прекъсна.
Йерусалим
Младежът внимателно се промъкваше из строителния район, хванал тежък сак в дясната си ръка. От време на време спираше да провери дали някой не го следи, ненужна предпазливост, защото районът беше обезлюден поне от пет месеца насам, а и без това беше далеч от последните постройки на града, доста далеч от каквито и да било жилищни квартали. Подмина купчина циментови блокове, заобиколи лабиринт от рушащи се изкопи за основи, от които като пречупени от буря дръвчета стърчаха ръждясали прътове арматурно желязо, и накрая стигна до голям метален товарен контейнер точно в средата на строителната площадка. Вратата му беше заключена с тежък катинар. След като се огледа за пореден път, извади от сака яки клещи, сряза катинара, отвори вратата и влезе вътре. Вътре беше горещо и прашно, миришеше на кал и катран. В дъното имаше купчина мушама — единственото съдържание на контейнера, — той отиде до нея, внимателно скри сака отдолу, приглади мушамата, за да й върне първоначалната форма, излезе и заключи вратата с нов катинар. Огледа се за последно, извади от джоба си един-единствен ключ, клекна и го зарови в пясъка пред предния ляв ъгъл на контейнера. Изправи се и пое обратно през площадката. Ресните на талит катана му се вееха изпод ризата като мустачки на лоза, подхванати от бурен вятър.