Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Исак, моля те — тя стисна ръката му в безмълвна молба да й проговори. — Опитваме се да намерим Менората. Да я опазим. Знаеш ли къде е? Знаеш ли какво е станало с нея?
Нищо.
Попита го още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, като през цялото време се опитваше да не дава воля на безсилието и яда си. И когато за пореден път не получи нито отговор, нито поне някакъв знак за разбиране и комуникация, въздъхна, свали ръката си от неговата и обори глава, признавайки, че Бен Рои е бил прав, че е било загуба на време.
— Жълто.
Не беше дори шепот; по-скоро леко раздвижване на въздуха около устните на Шлегел, което може и да беше, но може и да не беше някаква дума. Лейла вдигна глава с мисълта, че си е въобразила. Старецът продължаваше да се взира в книгата си.
— Жълто.
Този път думата беше по-силна, макар и все още толкова тиха, че едва се чу. Лейла усети как зад гърба й Бен Рои се напряга и се навежда напред.
Посегна и отново взе ръката на Шлегел.
— Кое е жълто, Исак? Какво искаш да кажеш.
Старецът бавно вдигна глава. Задържа погледа на Лейла за момент, очите му светнаха леко като ярка светлина, видяна през матирано стъкло. След това измъкна ръката си от нейната, вдигна я и насочи треперещ показалец нагоре и надясно към четирите рисунки, изобразяващи арката в Кастеломбре, и по средата петата, на която беше нарисувана седмораменната Менора.
— Жълто — прошепна за трети път и цялото му тяло потрепери от усилието, което му струваше думата.
— Какво значи „жълто“? — Бен Рои се беше приближил толкова, че коленете му се опираха в гърба на Лейла. — Менората ли е жълта?
Старецът продължи да сочи още дълго време, след което свали ръка и стисна здраво книгата.
— Гледайте жълтото.
Лейла се извърна леко и погледна въпросително Бен Рои, след което вдигна глава, погледна стареца право в лицето и отново хвана ръката му.
— Хана ли ти го каза, Исак? Хана ли ти каза това?
Шлегел мачкаше книгата, огъваше я, кривеше корицата й.
— Гледайте жълтото — повтори.
— Ама какво има предвид? — гласът на Бен Рои беше рязък, силен. — Кое жълто?
Шлегел не каза нищо, само продължи да мачка книгата.
— Жълтата рисунка ли? — настоя детективът. — Това ли иска да каже? Да гледаме жълтата рисунка? Рисунката на Менората ли?
Настъпи мълчание, след това се чу търкане на дърво по линолеум, защото Бен Рои премести стола си, стана, отиде до рисунката с Менората. Впери поглед в нея и затърси някакво скрито значение в простия, изрисуван с жълт пастел образ. Нищо. Свали рисунката от стената и погледна гърба й.
Чист. Хвърли поглед към Лейла, и тръгна из стаята да огледа останалите рисунки на менората. Свали ги всичките от стените, с все по-ядосани движения. Пак нищо. Шлегел само гледаше в скута си.
— Исак, моля те! — прошепна Лейла и обви ръцете му със своите. — Какво е имала предвид Хана? Какво е искала да ни кажеш? Моля те, Исак, помогни ни. Моля те!
Отнасяше се, усещаше го, потъваше обратно в себе си. Продължи да го умолява, да стиска ръцете му, да мачка нежно костеливите длани, като че ли така щеше да изкопчи от него последното парче информация. Но моментът беше отминал и тя изстена безсилно, подпря се на пети и, клатейки глава, се загледа в тавана.
Бен Рои удари стената с юмрук.
— Мамка му.
После, докато двамата вървяха в унило мълчание през двора на болницата и се чуваха само немелодичното чуруликане на птиците в боровете и кипарисите и някъде отляво далечното потракване на топчето за пинг-понг, Бен Рои се опита да се съсредоточи, да реши какъв ще бъде следващият им ход, как, по дяволите, да накара всичко да тръгне.
С изключение на някоя и друга открадната минута, през последните седемдесет и два часа почти не беше спал. Беше скапан, по-скапан, отколкото изобщо си беше мислил, че може да бъде, всичко в главата му беше толкова объркано и замъглено, че вече изобщо не беше сигурен какво, по дяволите, прави, нито защо го прави. Преди три дни всичко изглеждаше толкова ясно: статията, интервютата, афтършейвът — всичко съвпадаше, всичко се връзваше. Да я държи под око, да я наблюдава, да я чака да се пропука. Но тя не се беше пропукала — тя също беше прекалено умна, прекалено добре се владееше — и затова, противно на волята си започваше да се съмнява, да се чуди дали пък не грешеше (начинът, по който току-що се беше отнесла с Шлегел… можеше ли някой като нея…). Разбира се, спазмите в стомаха не преминаваха — Господи, и то какви спазми! — но можеше ли да им вярва?
Можеше ли да вярва на себе си? Не знаеше, вече просто не знаеше. И никога нямаше да узнае, освен ако не откриеха Менората. Тогава тя щеше…