Сто години самота
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сто години самота». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Това не — каза й. — Не искам да знам какво пише в него.
Както той предчувствуваше, каталанският мъдрец повторно не се обади. Чуждото писмо, което никой не прочете, остана на разположение на молците върху лавицата, където Фернанда някога забрави съпружеската си халка, и там продължи да чезне във вътрешния огън на лошата си вест, докато самотните любовници плуваха срещу течението на ония сетни времена, закоравели и злокобни времена, които се изхабяваха в безполезното си упорство да ги накарат да завият към пустинята на разочарованието и забравата. Осъзнали оная заплаха, Аурелиано и Амаранта-Урсула прекараха последните месеци уловени за ръка, довършвайки с предана любов сина, започнат с безчинствата в мърсуването. Нощем, прегърнати в леглото, не ги плашеха подлунните избухвания на мравките, нито грохотът на молците, нито постоянното и отчетливо свирене на растящия в съседните стаи буренак. Много пъти биваха пробуждани от сноването на мъртъвците. Чуха Урсула да се бори срещу законите на сътворението, за да съхрани потеклото, и Хосе-Аркадио Буендия да търси химерическата истина на великите изобретения, и Фернанда да се моли, и полковник Аурелиано Буендия да затъпява от измами с войни и златни рибки, и Аурелиано Втори да издъхва от самота в шемета на веселбите, и тогава научиха, че господствуващите натрапчиви мисли надживяват смъртта и отново бяха щастливи от увереността, че ще продължат да се любят в своята природа на бродници много след като други видове бъдещи животни изтръгнат от насекомите окаяния рай, който насекомите доизтръгваха от хората.
Една неделя в шест часа след пладне Амаранта-Урсула усети напъните на раждането. Усмихната, бабата-акушерка на момиченцата, които от глад лягаха с мъже, я накара, да се покачи на масата в трапезарията, яхна я върху корема и я мачка с диви препускания, докато виковете й бяха укротени от врясъците на знаменито мъжко отроче. През сълзи Амаранта-Урсула видя, че това беше един Буендия от великите, плътен и причудлив като Хосе-Аркадиовците, с отворените и ясновидски очи на Аурелиановците и готов наново да започне потеклото отначало и да го пречисти от гибелните му пороци и самотническото призвание, защото за един век само той бе заченат с любов.
— Цял людоед е — каза тя. — Родриго ще се казва. — Не — възпротиви се мъжът й. — Аурелиано ще се казва и ще спечели трийсет и две войни.
След като му отряза пъпа, бабата-акушерка се зае да махне с парцал синьото мазило, покриващо тялото му, и Аурелиано й светеше с лампа. Едва когато го обърнаха ничком, видяха, че има нещо повече от останалите мъже, и се надвесиха да го разгледат. Беше една свинска опашка.
Не се разтревожиха. Аурелиано и Амаранта-Урсула не знаеха семейния предходен случай, нито помнеха ужасяващите изобличения на Урсула, и бабата накрая ги успокои с предположението, че онова безполезно нещо може да се отреже, когато детето сменяло зъби. После нямаха възможност отново да мислят за него, защото Амаранта-Урсула се обезкървяваше в неудържим извор. Помъчиха се да й помогнат с налагания от паяжина и сплъстена пепел, но това беше все едно да искат да запушат с длани водоскок. В първите часове тя правеше усилия да запази доброто си настроение. Хващаше за ръка уплашения Аурелиано и го умоляваше да не се безпокои, че хора като нея не били направени да умират против волята си, и се пръскаше от смях заради лютите церове на бабата-акушерка. Но колкото повече надеждите напускаха Аурелиано, толкова тя ставаше все по-слабо видима, като че ли я заличаваха от светлината, докато потъна в унес. На разсъмване в понеделник заведоха една жена, която изрече до леглото й целебни молитви, безотказни при хора и животни, но страстната кръв на Амаранта-Урсула беше безчувствена към всяка дяволия, различна от любовта. Подиробед, след двайсет и четири часово отчаяние, узнаха, че е мъртва, защото онова пълноводие се изчерпа неповторимо, профилът й се изостри, зеленявиците по лицето й изчезнаха в една алабастрова зора и тя отново се усмихна.