Сто години самота
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сто години самота». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Измъчван от увереността, че е брат на жена си, Аурелиано се измъкна до попската къща да търси из подгизналите и изгризани от молци архиви някаква вярна диря за своето родословие. Най-старото кръщелно свидетелство, което намери, беше на Амаранта Буендия, кръстена в нейната девича възраст от отец Никанор Рейна по времето, когато той се бил хванал да доказва съществуването на господа-бога посредством шоколадови дяволии. Стигна дотам, че започна да се самозалъгва с възможността да е един от седемнайсетте Аурелиановци, чиито кръщелни свидетелства проследи в четири тома, но датите на кръщение бяха прекалено далечни за неговата възраст. Виждайки го залутан из криволиците на кръвта, трептящ в неувереност, скованият от артрит енорийски свещеник, който го наблюдаваше от хамака, го попита състрадателно кое е името му.
— Аурелиано Буендия — рече той.
— Тогава не се трепи да търсиш — възкликна енорийският свещеник с една окончателна убеденост. — Преди много години тук имаше улица, която се казваше така, а в ония времена хората зачитаха обичая да кръщават синовете си с имена на улици.
Аурелиано потръпна от гняв.
— А! — каза той. — Значи и вие не вярвате.
— Какво?
— Че полковник Аурелиано Буендия е вдигнал трийсет и две граждански войни и ги е изгубил всичките — отвърна Аурелиано. — Че войската заграбила и разстреляла с картеч три хиляди трудещи се и че откарали труповете да ги хвърлят в морето с един влак от двеста вагона.
Енорийският свещеник го измери с жалостив поглед.
— Ох, сине — въздъхна той. — На мене би ми стигнало да съм уверен, че ти и аз съществуваме в тоя момент.
Тъй че Аурелиано и Амаранта-Урсула приеха мълвата за кошничката не защото и повярваха, а защото ги спасяваше от ужасите. С напредването на бременността те се превръщаха в едно-единствено същество, сливаха се все повече и повече в самотата на една къща, на която й трябваше само едно сетно подухване, за да рухне. Бяха се ограничили в едно съществено пространство, от спалнята на Фернанда, където прозряха чаровностите на заседналата любов, до началото на пруста, където Амаранта-Урсула сядаше да плете обувчици и шапчици за новородено, а Аурелиано да отговаря на случайните писма от каталанския мъдрец. Останалата част от къщата се предаде в упоритата обсада на разрухата. Златарската работилница, стаята на Мелкиадес, първобитните и мълчаливи царства на Санта София де ла Пиедад останаха в дъното на една домашна джунгла, която никой не бе имал безстрашието да разгадае. Обкръжени от хищността на природата, Аурелиано и Амаранта-Урсула продължаваха да отглеждат орегана и бегониите и защищаваха своя свят посредством очертания от вар, изграждайки по тоя начин последните окопи на незапомнената война между човека и мравките. Дългата и запусната коса, синините, които осъмваха по лицето й, подпухналостта на краката, обезобразеността на някогашното любовно тяло на невестулка бяха променили младежкия вид на Амаранта-Урсула, който имаше при идването в къщата с клетката с нещастните канарчета и пленения съпруг, но не промениха бодростта на нейния дух. „Майка му стара — обичаше да се смее тя. — Кой би помислил, че накрая наистина ще заживеем като людоеди!“ Последната нишка, свързваща ги със света, се прекъсна в шестия месец от бременността, когато получиха писмо, очевидно не от каталанския мъдрец. Беше облепено в Барселона, но пликът бе надписан с условно синьо мастило от някакъв чиновнически краснопис и имаше невинния и безличен вид на неприятелските бележки. Аурелиано го изтръгна от ръцете на Амаранта-Урсула, когато тя се канеше да го отвори.