Сто години самота

Гастон се беше върнал в Брюксел. Уморен да чака самолета, един ден напъха в куфарче най-необходимите неща и архива на своята преписка и замина с намерението да се върне по въздуха, преди изключителните права да бъдат отстъпени на група немски летци, които бяха представили на провинциалните власти проект, много по-предприемчив и дързък от неговия. От следобеда на първата любов Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха продължили да използуват оскъдните невнимания на съпруга, за да се любят с приглушен плам в случайни и почти винаги прекъсвани от непредвидени завръщания срещи. Но когато се видяха сами в къщата, рухнаха в безумието на натрупаната любов. Това беше безумна страст, която караше да треперят от ужас кокалите на Фернанда в гроба, а тях държеше в състояние на вечна възбуда. Воплите на Амаранта-Урсула, нейните предсмъртни песни избухваха както в два часа следобед на масата в трапезарията, тъй и в два часа посред нощ в килера. „Най-много ме боли — смееше се тя, — че толкова време сме загубили.“ В шемета на страстта видя мравките да опустошават градината, утолявайки предисторическия си глад с дървенията на къщата, и видя пороят от жива лава да се домогва отново до пруста, но се погрижи да го отблъсне едва когато го завари в спалнята си. Аурелиано заряза пергаментите, повече не излезе от къщата и отговаряше как да е на писмата от каталансхия мъдрец. Изгубиха усет за действителността, представа за времето, ритъма на всекидневните си навици. Отново захлопнаха врати и прозорци, да не се бавят с разсъбличаното и ходеха из къщата както винаги искаше да ходи Ремедиос красивата, и се въргаляха из калищата по двора и един следобед за малко не се удавиха от любов в коритото. За кратко време нанесоха повече щети, отколкото червените мравки: изпотрошиха мебелите в гостната, съдраха с щуротиите си хамака, който бе издържал тежките лагерно-любовни нощи на полковник Аурелиано Буендия, и изтърбушиха дюшеците и ги изпразниха върху подовете, за да се задушават в памучни бури. Макар Аурелиано да беше толкова свиреп любовник, колкото и неговата съперничка, именно Амаранта-Урсула управляваше с безсмисленото си остроумие и лирична хищност онзи рай от нещастия, като че ли бе съсредоточила в любовта неукротимата енергия, която прапрабабата посвети да изработва карамелови животинчета. Освен това, докато тя пееше от наслада и примираше в смях от собствените си изобретения, Аурелиано ставаше по-унесен и мълчалив, защото неговата страст беше вглъбена и изгаряща. Обаче и двамата стигнаха до такива крайности на съвършенство, че изтощяха ли се от възбудата, използуваха по-добре умората. Отдадоха се на боготворене на своите тела, щом откриха, че пресищането в любовта крие неизследвани възможности, много по-богати от желанието. Една нощ се нацапаха от главата до петите с компот от праскови, палуваха като кучета и се любиха като луди върху пода на пруста и ги пробуди порой от месоядни мравки, които се канеха да ги погълнат живи.