Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Едно и също!
— Стонове на болна и плач на дете, нали?
— Да. да.
— Значи, не може да ни се е сторило.
Повече от час-два децата се лутаха по тъмните ходове, тунели и пещери на този мрачен лабиринт. Най-после през някаква пролука те се измъкнаха на белия свят. Озоваха се на върха на хълма и се озърнаха учудени.
— Ами че това е нашият Овчарник… — извика Хасо. — Я вижте и дивото агне на нашата Чернушка!…
И действително зад назъбената скала се подаваше главицата на овцата, която следеше зорко движенията на хората.
А децата седнаха на камъните и потънаха в мрачни мисли. Какво да правят? Къде да отидат? Беше ясно едно: избрали бяха не този път, по който е тръгнал Ашот, иначе щяха да го намерят.
— А може вече да е излязъл оттука… през тази пролука… Може вече да си е отишъл и да ни чака? — зарадва се на собственото си предположение Саркис.
— Да вървим… Но из пътя нека викаме все пак, може да се обади — въодушеви се Шушик.
Те излязоха на гребена на скалата и заслизаха по пътеката, която водеше за Барсовата клисура.
— Ашот! Ей, Ашот!… — подхванати от ехото, се носеха по клисурата младите гласове.
Върнаха се в Пещерата на отшелника и се спуснаха право към огъня — може би Ашот спи!
Но пещерата беше празна… Пропадна и последната им надежда.
Всички бяха крайно измъчени, но ужасната мисъл че Ашот е изчезнал, не им даваше спокойствие. Не седнаха да си починат дори. Търсенето трябваше да продължи.
Падаше мрак, влажен и мрачен. Децата трепереха от умора и студ.
— Нямаме вече факли. Как ще вървим без факли?… — разтвори тъжно ръце Гагик.
Щат не щат, трябваше да отложат похода за другия ден.
Решиха да донесат в пещерата клони от отсеченото сутринта смолисто дърво, да ги изсушат през нощта край огъня и запасени с борина, пак да се отправят за Пещерата на барса,
— Трябва да търсим следи от Ашот. Иначе пак ще се заблудим и пак ще ходим напразно каза Саркис.
— Да, но къде ще видиш следи по сухи камъни? В тези ходове няма нито земя, нито прах, та да останат следи.
Загледани в трепкащия пламък на огъня, те се умълчаха и се замислиха. Ех, де да се появеше сега на прага на пещерата скъпият им другар! Всичките им грижи на света сякаш щяха да свършат.
Нощта им се стори дълга като цяла година.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вие помните вероятно, че от лозето и от прага на Пещерата на отшелника се виждаше онази част от Араратската долина, по която минаваше шосето от Нахичеван за Ереван.
През тясната пролука между високите скали прозираше само една малка част от това шосе — толкова малка, че преминаващата по него кола оставаше в полето на зрението само миг.
Ето защо младите пленници на Барсовата клисура не можеха да известят на никого къде се намират.
Те кладяха големи огньове по планинското било до Овчарника, както и на „барикадите“ пред Пещерата на отшелника с надежда, че ще бъдат забелязани от шосето. И действително хората, които пътуваха оттам през нощта, виждаха огньовете, запалени по далечните върхове. Но на кого можеше да мине през ума, че това са сигнали на изчезналите деца? „Ловци са запалили огън, да са живи и здрави“ — мислеха си хората и отминаваха бързо.
— Какво да се прави, като нямаме Зеноп Охан41! — съжаляваше Гагик. — Той щеше да стегне търбуха си с мечата кожи и така да се развика, че гласът му да загърми и да стигне чак до бреговете на Араз… „Ей, ей, тука сме!…“ — викаше Гагик, зърнал кола по шосето. Но на тънкото му гласче отвръщаше само планината с многогласо ехо.
През онази нощ, когато, размахали горящи смолести факли, децата слизаха в долчинката да видят дали някой звяр не се е полакомил за мечешките дреболии, завеждащ колхозният склад Баруйр се връщаше от последното си пътуване до Ереван.
Той седеше в кабината на шофьора, загърнат в шубата си, и пушеше мълчаливо. Мрачни мисли го бяха налегнали. Чувствуваше, че облаци се трупат над главата му и че дори всесилните пари не са в състояние да ги пръснат… И това беше чудното. Досега Баруйр вярваше единствено в парите. В минути, когато винените пари замайваха главата му, той говореше без стеснение: „Парите осветяват всички тъмни места“, „Парите са гол меч“, „Парите водят човека и в рая, и в ада“, „Бог — на небето, парите — на земята“.
А Баруйр забравяше едно „незначително“ обстоятелство: народът беше създал тези пословици при съвсем други условия и при друг начин на живот. А сега и хората бяха станали други, и ролята на парите не беше същата.
41
Герой от епоса „Давид Сасунски“, който се отличавал с необикновено силен глас. Преди да започне да вика, той омотавал около корема си седем биволски кожи, за да не се спука.