Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Не е хубаво! Не е хубаво, Шушик, че не ме оставяш да търся Ашот… — В гласа му звучеше искрена болка.
— А не е ли по-добре да намерим Хасо и Гагик и да им кажем? Не е ли по-добре да отидем в пещерата всички заедно?
— Може — съгласи се неохотно Саркис.
Той се качи на върха на скалата, откъдето се виждаха като на длан всички долчинки и проломи в скалите, сложи ръце на устата си и извика:
— Е-хей! Гагик, Хасо!… Децата чуха вика му.
— Елате, елате! — викаше Саркис.
— Ашот отиде да търси звяра и не се върна… Елате! — обясни плачливо Шушик, когато момчетата се приближиха.
Вестта се стовари като тежък чук върху сърцата на децата. Как не се е върнал?… Значи, звярът…
Но не, дори им беше страшно да довършат докрай ужасната мисъл.
Награбили борина, децата нахълтаха в пещерата.
Стигнаха до разклонението на ходовете и без много да мислят, завиха надясно. Нима е възможно Ашот да е тръгнал наляво, по този непрогледен, мрачен, тесен ход?
По-нататък те избираха пак най-чистите и широки разклонения, като не подозираха дори, че все повече се отдалечават от Ашот.
Пътят им, изглежда, вървеше край дясната стена на хълма, защото на места през пукнатините проникваше дневната светлина. Но беше трудно да се върви, тъй като ходът водеше стръмно нагоре.
— Ашот, Ашо-от!… — викаха от време на време децата, после се спираха, ослушваха се и пак тръгваха разочаровани напред.
Тесният ход ги доведе до подземно помещение, осветено от дневната светлина. Беше просторна и много висока пещера, изваяна сякаш от човешка ръка. Сивите камъни на стените и като че ли бяха предварително изгладени и тогава наредени един върху друг от пода до тавана. А в ъглите се издигаха колони, също гладки, дори красиви. Най-горе те се извиваха, краищата им се съединяваха и образуваха величествени сводове.
Това беше великолепен подземен храм.
Децата се спряха, зяпнали от почуда. Кой и защо беше огладил в недрата на планината хиляди каменни блокове и иззидал от тях тези масивни стени?… Какви сили, какъв труд е струвало всичко това!…
Откъде можеха да знаят децата, видели и научили още толкова малко, че са попаднали в неръкотворен храм, създаден от самата природа. Мощните колони, които поддържаха на раменете си извисения купол на залата, както и гладките камъни на стените — всичко беше образувано от кристален базалт и само онзи, който не е запознат с историята на земята, който не знае през какви етапи преминава вулканичната лава, след като изригне на повърхността, може наивно да допусне, че това е дело на човешка ръка.
— Ей, кой охка там? — изведнъж побледняла, попита Шушик.
И наистина някъде от отдалечения ъгъл на пещерата до тях достигаха въздишки, болезнени стонове.
— Ашот, Ашот! — завикаха децата,
Отговор не последва.
Минаха няколко мъчителни мига и изведнъж оттам, откъдето преди малко беше дошло стенанието, се чу детски плач.
Децата замряха в ужас.
Пак извика и проплака дете, пак някой изохка, после няколко пъти въздъхна високо и тежко. Сякаш там, в дъното на пещерата, лежеше болна жена, а до нея викаше и плачеше гладно дете…
Толкова беше страшно, че децата избягаха. Спряха се запъхтени на една малка площадка — там, където ходът се разширяваше леко, и се спогледаха. Очите им бяха пълни със страх. Струваше им се, че ги преследват някакви невидими духове…
Хасо извади ножа и като обръщаше насам и натам откритото му острие, мълвеше нещо по кюрдски; вероятно някакви заклинания, които беше чул от баба си. Вярата, че дяволите не могат да навредят на човек с остра стомана в ръце, толкова окуражи момчето, че то каза:
— Да вървим, няма нищо страшно!…
Като размахваха факлите, те се върнаха със свити сърца пак в пещерата. Пътят не се нуждаеше от особено осветление, но огънят ги предпазваше от възможна опасност. А Хасо вървеше отпред с изваден нож. Борината осветяваше стоманата, тя блестеше и това вдъхваше смелост на малкия кюрд.
Едва влязоха и отново се чу ридание.
— Кои сте вие? — извика Гагик. Сега, когато Ашот отсъствуваше, той се чувствуваше „водач“. — Кои сте вие? Отговорете!…
Отново глух стон…
Като си даваха едно на друго кураж, децата обиколиха цялата пещера, осветиха всичките и ъгли — нямаше никъде никой. Само от една висока колона излетяха две сови и изчезнаха в светлото отверстие на тавана.
Децата се гледаха изумени.
— Дали не ни се е сторило? — сви рамене Шушик.
— В-в-всички е-е-едно и с-с-също ли чувахте? — попита Гагик.