Аз, вещицата

Компютърът избръмча в тихата стая, когато натиснах копчето му за включване. Сандвичите на Март бяха изсъхнали, а чаят бе изстинал, но аз въпреки това започнах да ям, за да не си помисли тя, че усилията й са останали неоценени.

Когато приключих, се облегнах и се загледах в огъня. Рицарите на Лазар ме вълнуваха като историк, а вещерските ми инстинкти ми подсказваха, че братството е важен ключ към Матю. Но съществуването им не беше най-важната му тайна. Матю пазеше ревниво себе си, своята най-скрита същност.

Щеше да е много сложно и деликатно да го обичам. Ние бяхме герои от приказките — вампири, вещици, рицари в ярки доспехи. Но трябваше да се изправим и пред тревожната реалност. Получавах заплахи, свръхестествени същества ме следяха в Бодлианската библиотека с надеждата, че ще успея да взема отново книгата, която всички искаха, но никой не разбираше. Лабораторията на Матю се бе превърнала в мишена. И нашата връзка заплашваше да разруши крехкото равновесие между демони, човешки същества, вампири и вещици. Пред мен се разкриваше съвсем нов свят, в който съществата воюваха и само с един печат върху черен восък можеше да бъде призована невидима тайна армия. Нищо чудно, че Матю бе предпочел да ме държи настрани от това.

Духнах свещите и се качих в стаята с леглото. Бях изтощена и бързо се унесох. Сънищата ми бяха изпълнени с рицари, бронзови печати и безброй счетоводни книги.

Студена елегантна ръка докосна рамото ми и веднага ме събуди.

— Матю? — Седнах на леглото.

Бледото лице на Изабо грееше в тъмното.

— За теб е. — Подаде ми червения си мобилен телефон и излезе.

— Сара? — Бях ужасена, че нещо лошо може да се е случило с лелите ми.

— Всичко е наред, Даяна.

Беше Матю.

— Какво е станало? — Гласът ми трепереше. — Споразумя ли се с Нокс?

— Не. Нищо не успях да постигна с него. Нямам вече работа в Оксфорд. Искам да се прибера у дома при теб. Ще съм вкъщи след няколко часа. — Звучеше странно, гласът му бе дрезгав.

— Да не би да сънувам?

— Не сънуваш — каза Матю. — И още нещо, Даяна. — Поколеба се. — И аз те обичам.

Исках да чуя това повече от всичко на света. Нещо в мен тихо запя в мрака.

— Ела тук и ми го кажи лично — призовах го аз нежно, а очите ми се напълниха със сълзи на облекчение.

— Нали не си размислила?

— Никога няма да се случи — заявих със страст.

— Ще си в опасност, семейството ти също. И си готова да поемеш този риск заради мен?

— Направих своя избор.

Взехме си довиждане и затворихме с неохота, бояхме се от тишината, която щеше да настъпи след тези тежки думи.

Когато го нямаше, аз се чувствах на кръстопът и не виждах ясно пътя си.