Дори насън не виждаме покой

— То се знае! Нали аз го къпя.

— И как е?

— Абсолютно импотентен.

— О, мой бедни пияни народе! — каза Росшепер.

— Да се махаме оттук — рече Виктор.

Хвана я за ръка и я поведе. Пияниците и негодниците им сториха път — от тях лъхаше на спирт и чесън, — а на вратата някакъв хлапак с месести устни и румени бузи им прегради пътя. Той каза нещо нагло, сърбяха го ръцете, но Виктор му рече: „После, после“ и хлапакът изчезна. Хванати за ръце, те изтичаха по пустия коридор, после, без да й пуска ръката, Виктор отключи вратата и все така държейки я за ръка, заключи вратата отвътре и — беше горещо, стана нетърпимо горещо, направо задушно, и стаята отначало беше широка и просторна, а после взе да се смалява и да се стеснява, тогава Виктор стана и отвори широко прозореца и черният влажен въздух обля голите му рамене и гърдите му. Той се върна на кревата, напипа в тъмното бутилката джин, отпи и я подаде на Диана. После легна и отляво подухваше студен въздух, а отдясно го докосваше горещо и нежно тяло, гладко като коприна. Сега чуваше, че пиянската оргия продължава — гостите пееха в хор.

— Докога ще я карат така? — попита той.

— Какво? — рече Диана сънено.

— Докога ли ще вият?

— Не знам. Нас какво ни засяга?

Тя се обърна на една страна, положи глава на рамото му и се оплака:

— Студено ми е.

Те се повъртяха, докато се напъхат под одеялото.

— Недей да спиш — рече той.

— Аха — промърмори тя.

— Добре се чувствуваш, нали?

— Аха.

— Ами ако опитам насила?

— Аха… Престани, заболя ме.

— Виж какво, не може ли да поживея тука, да речем, една седмица.

— Може.

— А къде?

— Искам да спя. Позволи на горката пияна жена да поспи.

Той млъкна и се укроти. Лежеше, без да мърда, а тя вече спеше. Така и ще направя, помисли си. Тук ще бъде хубаво и тихо. Само вечер ще е по-шумно. Пък може и вечерите да са тихи. Та Росшепер няма да пиянствува всяка вечер я, нали трябва да се лекува… Защо да не поживея тук три-четири дни… или пет-шест… и по-малко ще пия, може изобщо да не пия, а ще поработя… толкова отдавна не съм работил… За да започне да работи човек, трябва хубаво да му домъчнее за работата, така че нищо друго да не му се иска да прави… Беше задрямал, но се стресна. С Ирма какво да правя… Ще взема да пиша на Роц-Тусов, ето какво ще направя. Няма да се измъкне Роц-Тусов, страхливецът. Дължи ми деветстотин крони… Когато става дума за господин Президента, няма никакво значение, всички ставаме страхливци. Защо всички сме такива страхливци? Всъщност от какво се боим? Ами от промените се боим. Човек няма да може да влезе в кръчмата на писателите и да обърне една чаша чисто за освежаване… Портиерът няма да му се кланя… и изобщо няма да има портиери, него самия ще го направят портиер. Лошо е, ако те пратят в мините… виж, това наистина е лоша работа… Но такова нещо се случва рядко, времената вече са други… поомилостивиха се нравите… Сто пъти съм мислил за това и сто пъти съм откривал, че, общо взето, няма от какво да се страхувам и все пак се страхувам. Защото това е тъпа сила, помисли си. Страшно нещо е, когато срещу теб се изправи тъпа и груба сила, неуязвима като свинска зурла с четина, нито логиката я уязвява, нито емоциите… И Диана ще загубя…