Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Няма го — каза тя. — Не-не, тръгнал си е… Нищо-нищо, моля ви. Лека нощ.
Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината отвъд прозореца, после седна на кревата до Виктор. В ръката си държеше цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши мълчаливо, напрегнато замислена, а после попита:
— Ти кога заспа?
— Не знам, трудно ми е да кажа.
— Но след мен, нали?
— Да.
Тя се обърна с лице към него.
— Нищо ли не чу? Някакъв скандал или сбиване да е имало?
— Не — каза Виктор. — Според мен бяха кротки. Отначало пееха, после Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под прозореца, след това заспах… Те вече се канеха да се прибират.
Тя хвърли цигарата през прозореца, стана и рече:
— Обличай се.
Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. Слушам и се подчинявам, помисли си той. Хубаво нещо е подчинението. Нужно е само нищо да не питаш. Той попита:
— Ще хапнем ли или направо ще тръгваме?
— Какво?… Първо да тръгнем, а после ще видим.
— Изчезнал ли е някой?
— Така изглежда.
— Росшепер ли?
Изведнъж той улови вторачения й поглед. Тя го гледаше със съмнение. Май вече се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност какъв е той, че да го вземам със себе си?
— Готов съм — каза Виктор.
Диана все още се двоумеше и замислено си играеше с фенерчето.
— Е, добре… тогава да тръгваме.
Тя не се помръдна от мястото си.
— Може би трябва да измъкна крака на масата — предложи Виктор. — Или, да речем, на кревата…
Тя трепна.
— Не, кракът няма да свърши работа.
Диана издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет.
— На, вземи го — рече тя.
Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет, при това без пълнител.
— Дай патрони — каза той.
Тя го погледна с недоумяващи очи, после премести погледа си към пистолета и каза:
— Не. Патрони няма да ни трябват. Да тръгваме.
Виктор повдигна рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха в преддверието и стигнаха до външното стълбище. Мъглата беше пооредяла, ръмеше ситен дъжд. Автомобилите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. Ама че глупаво положение, помисли си Виктор. Страшно ми се иска да попитам какво става, но не бива да питам. Добре ще бъде да си помисля как бих могъл да попитам. Не направо, а така — да подхвърля някоя забележка, пък въпросът да е скрит в подтекста. Странни задължения обаче имат медицинските сестри в този санаториум… Но нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и през всичките тези пет дни… Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще свърша тази работа… Браво на мене, помисли си. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.
Заобиколиха крилото, промушиха се през люляковите храсти и стигнаха до оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.
— Виктор — тихо рече тя. — Сега ще тръгнем по една пътека. Ще вървиш след мен. Гледай в краката си и да не си направил нито крачка встрани. Разбра ли?
— Разбрах — покорно каза Виктор. — Направя ли крачка вляво или вдясно, ще стреляш.
Диана се промуши първа и светна на Виктор. После се спуснаха бавно по надолнището. Вървяха по източния склон на хълма, на който беше санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се отскубна и продължи нататък. Всяка минута му повтаряше: „Гледай къде стъпваш… Върви след мен.“ Виктор послушно гледаше надолу, в краката на Диана, които се мяркаха в подскачащия светлинен кръг. Отначало все очакваше удар в тила, право по цицината, или нещо от този род, но после реши: едва ли. Нещата не се връзваха. Навярно просто някой побъркан е избягал — например Росшепер се е побъркал от пиене и ще се наложи да го връщаме назад, като го заплашваме с празния пистолет…